Атанас Далчев. Фрагменти

Трябва да призная, не обичам антологиите, както не обичам и общите художествени изложби.
Събирането на толкова личности, които нямат нищо общо помежду си, на едно място ме зашеметява и затъпява; съседството на едната ми пречи да се нагодя и почувствам другата и в общата врява аз не долавям тембъра и красотата на отделния глас.

Когато възникват за първи път в един самобитен ум, мислите и образите са винаги прости.
Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите.

Художественият превод ми напомня прозорец, в който образите от улицата се смесват с отраженията на предметите вътре в стаята.
Той е произведение толкова на автора, колкото и на преводача.

Струва ми се съвсем погрешно да се противопоставя красотата на истината.
Те може да се различават, но не си противоречат.

Обичам изкуството, което завоюва действителността, а не бяга от нея, което претопява нещата и явленията и извлича от тях като от руда стройния свят на образите.

Трябва да се придържаме о конкретните неща.
Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи.

Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска.
Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.

Логическият смисъл на едно поетическо произведение е като връвта, която сама може би няма никаква стойност, но свързва отделните зърна в една скъпоценна огърлица. 

Резултатът интересува хората повече от причината.
Навярно затова мнозина не правят разлика между смешен и остроумен.

Човек е изобретателен.
Когато не може да се освободи от някой недостатък, започва да го култивира съзнателно.
И със самия факт, че е вече искан, недостатъкът му добива и за него, и за другите вид на качество.

Когато мисля за нашата действителност, изкуството, което правим, ми се вижда чуждо и безполезно, прилично на ония лимонови дървета, които всяка година изнасят лете по балконите, а зиме прибират на топло в гостните и чиито плодове, дори и когато узреят, не са добри за ядене.

Вмъкването на белетристични, бих казал, прозаични елементи в поезията действа като някои отрови тонически върху нея и повишава силата й.
Но това е трудно и опасно изкуство, защото малко по-голямо количество от тях би я убило и превърнало в най-долнокачествена проза.

Знаменателна е напоследък у нас появата на дълги поеми.
Тя без съмнение означава окончателно скъсване с поетиката на символистите, които отхвърлят всяка повествователност и виждаха в късотата едно от условията на поезията.

Известен факт от психологията е, че чувството отслабва толкова повече, колкото по се съсредоточава върху него вниманието.
Затова, струва ми се, грижите на поетите трябва да се насочват не върху чувството, а върху формата.

Пред начеващите писатели трябва да се набляга повече върху културата и дисциплината, отколкото върху таланта, защото културата и дисциплината се придобиват, а талантът, макар и да е най-важното нещо в изкуството, е дар от природата, човек го има или го няма, и затова е излишно да се говори за него.

Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.

Нищо не изглежда по-остаряло от това, което е било ново вчера.

Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.

Произведенията на писателите от младите им години са по-сухи не защото тогава чувствата им са били по-слаби, а защото не са умеели да ги изразяват.

Всички писатели желаят да бъдат харесвани, само че за някои от тях е важно и това – кой ги харесва.

Мисълта и изкуството подяждат волята.
Философите не са били никога големи характери. Нито пък поетите.

Известността носи със себе си окови: зависимост от читателите, от критиката; зависимост дори от собственото ти предишно творчество.

Бих желал да пиша всеки път така, като че започвам за първи път.

Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат.
Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават напълно.

Остроумието и искреността не се подправят.

Нищо не похабява, мисля, тъй лесно един писател, както занимаването му само с литература.

Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите.
Тук е слабостта на възпитанието.

Със стила на писателите става нерядко това, което се наблюдава при отглеждането на малките деца.
Колкото повече грижи полагат за него, толкова той е по-хилав, по-безжизнен.

Почти всички наши белетристи са селяни, които са напуснали родното село на младини.
От години те живеят в града и виждат селото през спомените си, в сиянието и поезията на детинството и младостта си.
Нищо чудно след това, че цялата ни селска белетристика е малко или много идилична.

Ще бъде любопитно да видим един ден как ще изглежда селото, изобразено от един гражданин, например от един лекар, който е изпратен да работи на село, или някой евакуиран при въздушните нападения.

Песимизмът у някои е извинение за мързела им.

Когато нашият есеист сяда да пише, първата му мисъл е: това, което пиша, есе ли е, или не?

Произведенията, както и хората, се ценят не по рода им, а по собствените им, лични качества.

Колкото и да напрягам ума си, аз не разбирам в какво един хубав разказ стои по-долу от едно хубаво есе, още по-малко – от едно лошо есе.

Есето е една смесица от поезия и философия, дето мисълта и основата, а образът – само средство или повод; то е една поезия, преодоляна и следователно изгубена.

Няма 5-6 години, откак думата „есе“ се появи за първи път у нас под заглавието на една статия, е вече днес есета пишат всички върху всичко.

Реториката – дърво, което дава само шума.

Много от възгледите и твърденията ни не биха били тъй категорични и крайни, ако нямаше хора, които да мислят по-инак от нас.

Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.

На една трапеза, дето всички са пияни, трезвеният е, няма съмнение, един неприятен свидетел.

Поезията не е общуване, а приобщаване.
Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.

Грешката на всяка поезия, която иска да внуши чувството, вместо да го познае и изрази, е, че мъчейки се да зарази с него читателите, тя неизбежно го преувеличава и фалшифицира.

Популярността е опасна: тя плоди подражатели, обръща оригиналните приумици в общи места, води след себе си пресищане, ускорява идването на забравата.
Неуспехът, наопаки, запазва произведението, както флаконът запазва парфюма от изветряване

Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.

Изповед на един писател: „Понякога ми се е случвало да преживея това, което съм изразявал в произведенията си, но то е бивало дълго, след като те са били създадени.“

Снизхождението е белег и на лоша съвест.

Мнозина искат да минат за хора с вкус, като отричат постоянно.
Но истинският вкус се познава само по това, което той утвърждава.

Великите произведения ни възхищават, но едновременно и ни обезсърчават: ние отпущаме ръце пред тяхното съвършенство.
Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас.

Някога, когато бях млад, обичах да дружа с по-възрастни от мене.
Сега за приятели предпочитам млади хора.
Старите няма вече на какво да ме научат – аз сам остарях, докато чрез младите долавям полъха на новото, надниквам сякаш в бъдещето

Някои наши писатели биха могли да оставят име в литературата ни – ако пишеха по-малко.

Когато се говори за начеващи писатели, не бива да се бърза с преценката.
Има различни дарования: едни се развиват постепенно; други се явяват изведнъж напълно оформени и ако не слизат, затова пък остават неподвижни на първоначалната си висота; трети са способни на неочаквани и смущаващи скокове.
Както при конните надбягвания, тези, които излизат отначало напред, не винаги са първи в края.
И неуспехът е сам най-често едно благоприятно обстоятелство, което възпира дарованието от общите и лесни пътища, вдълбочава го и го укрепва.

Поезията е, разбира се, различна от ума и волята, но онези, които искат да ги изгонят от поетичното произведение, неправилно си я представляват като непроницаемо тяло, което, за да заеме едно място, трябва да изтика всяко друго тяло оттам.
Поезията прилича по-скоро на светлината: тя озарява и прониква нещата, без да ги премахва.

Човек е искрен не по желание, а по природа.

За забелязване е, че най-книжно е творчеството тъкмо на ония писатели, които са чели най-малко.

Неяснотата е резултат или на някаква липса, или на някакъв излишък.

Поезията изисква едно по-друго четене, отколкото прозата.
Аз съм в състояние да почувствам напълно едно стихотворение само когато го науча наизуст и мога да си го повтарям непрекъснато, да го обръщам и го оглеждам отвсякъде.

Това дълго общуване е възможно, разбира се, само с едно хубаво стихотворение.
Ако стихотворението е лошо, загубвам интерес към него още след първото прочитане.

Не е важно дали романистът е взел, или не своите герои от живота, важно е дали ги е създал живи.

Посредственият художник предава по-точно действителността, отколкото даровитият – тъкмо защото му липсва въображение.

Художникът намира най-добрите черти от картината си, след като моделът му си е отишъл.

В творческия процес моделът играе полята на железата и теловете, върху които склупторът закрепва глината и видението си.
То е само оперна точка; или в най-добрия случай повод, за да изрази художникът себе си.

Ако изкуството само отразяваше действителността и нямаше пред очи един идеал, как би могло то да съдейства за промяната на действителността и да бъде прогресивно?

Още Аристотел справедливо беше забелязал, че докато историята повествува за станалото, поезията дава израз на възможното.
Само така може да се обясни обстоятелството, че изкуството предугажда бъдещето.

Вярното в изискванията на реализма се състои в това, че изкуството трябва да изхожда от действителността; или казано по добре: че художникът не бива да се откъсва от човека.

Над улицата прелетя птица.
Аз не я забелязах, но видях сянката й да пада надолу като камък по слънчевата фасада на срещното здание.

Когато се изкачва по планината, пътят захваща да лъкатуши, отбивайки се веднъж в едната, после в срещуположната посока.
Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре.

Искреността няма нищо общо с безсрамието.
Наопаки, някакво стеснение я придружава винаги и само по него ние можем да я отгатнем.

На това място в полето метличините бяха толкова много, че отдалеч ги взех за синя утринна мъгла.

Шест години – възраст, когато почват да падат млечните зъби: старостта на детството.

Най-тежък за бореца е часът на победата.

Всяка извратеност почива върху една немощ.

Хората биват наказвани по-често за това, което биха извършили, отколкото за това, което са извършили – заради бъдещето си, отколкото за миналото си.

Мъгла има; но аз я виждам само пред осветения прозорец.
Сякаш е негово дихание.

Пътуваме цяла нощ.
Влакът лети с пълна бързина.
Край прозорците се носят сенки на дървета и телеграфни стълбове.
Далеч някъде един град с фенерите си блясва и угасва като рояк пръснати искри в мрака.

Бих вярвал в безсмъртието, ако не беше старостта.
Това постепенно чезнене на душата, както и на тялото, не оставя като че никаква надежда за друг живот.
Какво продължение може да очаква човек другаде, когато вижда, че тук свършва всичко?

В тоя град, прорязан от водата, морето те дебне отвсякъде.
То те чака синьо в дъното на всяка улица.

Антологията е една форма на критика.

Бъбривостта, както развратът, опустошава душата.

Човек трябва да отиде да живее на село, в полето, за да види звездите.
Светлините на града ни пречат да ги виждаме.

Началото от произведенията, особено на млади писатели, е най-често излишно и може спокойно да се изостави.
В него авторът се готви да каже нещо. но не е казал още нищо.
То е като настройване на инструментите, преди да почне музиката.

Всички тия книги по професионално ориентиране ми се виждат излишни и смешни.
Изборът на професия е също тъй случаен, както е случаен в брака изборът на жената.
Един ден я срещаш на улицата, без да си я търсил, и се виждаш завинаги обвързан с нея; или пък просто други ти я натрапват.

Ние умираме по малко със смъртта на всеки свой близък.

Пръстта е също жива.
Аз виждам всяка година как големият трап в градината се издига все повече и повече, расте и се изпълва, както се изпълва рана.

Един принцип, който иска да обясни безусловно всичко, в действителност не обяснява нищо.

Талантът е по-често явление от характера.

През нощта неочаквано се събуждам.
Ставам и отивам при отворения прозорец.
Върху двора като преспи сняг лежи студената светлина на луната.

Всеки стил е едни компромис между индивидуални и общоприети форми на израз.
Изграден само от първите, той рискува да остане недостъпен.
Ограничен само във вторите, той е вече шаблон, не стил.

Мисълта ми е плаха птичка: чуждото присъствие я пропъжда.

Простото е много по-мъчно да се определи, отколкото сложното.

Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.

Колко далечни изглеждат светлините в нощта!
Когато стигнем до тях, виждаме, че са били съвсем близо.

В мъглата слънцето висне червено като виме.

Ужасното е не че се мениш, а че въпреки всички преживелици и нещастия оставаш все същият.

Не може да уважава собствеността на чуждите мисли оня, който няма собствени.

Мнозина наричат чувство за справедливост своята завист.

Педагогията, изглежда, е като диетата: предписва се, но не се изпълнява.

Талантливият човек е неприятен.

Богатите със събития епохи са повърхностни.
От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат.

Остроумните хора не обичат, когато други остроумничат над тях.
Огорчението им е двойно: първо, те са осмените и, второ, не на тях е хрумнало остроумието.

Провинцията е по-малка сестра на столицата и както става обикновено с по-малките сестри, износва старите й дрехи и идеи.

Аз бягам от успеха не заради него, а заради ония, които го имат: срамувам се да приличам на тях.

Всеки писател, който търси успех, пише не това, което иска, а това, което искат от него.
И напразно тълкува успеха си като влияние: той е тук повлияният.

Хуморът е веселата смърт на поета.

Простотата и баналността си приличат; те са две сестри, от които, въпреки приликата, едната обаче е хубава, а другата – грозна.

Реализмът е по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие.
Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.

С куршум можеш да убиеш човека, но не идеала.
Да унищожиш идеала има само едно средство: да му дадеш да се осъществи.

За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина.
Той е чудовище.

Когато един певец загуби гласа си, става музикален педагог и почва да учи другите как да пеят.

В живота на един свободен творец най-мъчителният и опасен момент е признаването му.

Който има семейство, трябва да се прости с гордостта си.

Оригиналният не търси да бъде оригинален.

Чарът на едно художествено произведение, особено на едно хубаво стихотворение, не се изчерпва с едно четене.
И аз мисля, че за стойността му би трябвало да се съди по това – колко четения може да издържи то.

Героизмът съществува за другите.
Никой не изглежда герой на себе си.

Делото на твореца трябва да бъде безкористно.
Затова и всяка истинска слава е посмъртна.

Има, изглежда, някакъв антагонизъм между живата и писмената реч: който приказва добре, обикновено не пише добре.

Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.

Въздържанието и в литературата е добродетел.

Никой автор не е доволен от своя преводач.
Все едно дали произведението му е станало по-лошо, или по-добро в превода, нали не е същото.

За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката.
Голяма поезия имат и примитивните народи.

Обвиняват ме, че съм печатал само добрите си стихотворения, а лошите съм криел.
Не, моята хитрост е още по-голяма: аз пиша само добрите.

Между писателите има толкова общо, колкото между пътниците в един трамвай.

Който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти.

За поетите думата освен значение е особено съчетание от звуци, има особена дължина и тежест, съдържа особена багра, носи особена атмосфера.
Поради това за поетите не съществуват синоними; всяка дума е незаменима.
Те я виждат, чуват, опипват и усещат.
Който няма това сетивно, ако щете, материално отношение към нея, той не е поет.

Лято.
Минал е сенокосът.
Купите сено стоят като копчета по жълтозелената дреха на ливадата.

Поезията умира от много музика.

В боя най-често побеждава не по-силният, а по-жестокият, по-безсърдечният.

Влиянието на един даровит човек е такова, че предизвиква дори и у бездарните му противници талантливи нападки.

Семинарията е, изглежда, място, дето човек най-лесно може да изгуби вярата си.

Най-хубавият момент от пътуването е завръщането.
Така е за мен.
За други, обратно, най-хубавият момент може да бъде заминаването.

Показаха ми моите противоречия и аз се съгласих, че са такива, но при все това ги оставих.
Защо да ги прикривам?
Предпочитам да съм искрен, отколкото логичен.

Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.

Огънят може да угасне понякога и от много гориво.

Човек много често приказва само за да не мълчи.
Мълчанието е най-трудното нещо и на сцената, и в живота.

Не се мъчи да измисляш: казвай без страх истината!
Хората така са свикнали да лъжат, че никой няма да ти повярва.

Реториката се появява там, дето истинското чувство липсва.
Хората така са свикнали да лъжат, че никой няма да ти повярва.

Приятелството се измерва с искреността, която то може да понесе.

Зад един хуморист стои най-често един консерватор.

Човек е най-самотен в успеха си.
Тогава и приятелите му го напускат.
едни – от завист, други – от страх да не помисли, че му се докарват.

Малокултурният е склонен към разни теории и теоретизирания.
Истинският учен цени повече от всичко факта.

Докато повехналият лист се носи във въздуха, сянката му го следва по земята.
Когато те се съединят, листът е паднал.

Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различава помежду си.
Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството.

Всичко на тоя свят има сянка.
Дори снежинките под фенера върху побелелия тротоар.

Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това, което може да каже.

Изостанеш ли назад, щом не виждаш вече никой зад себе си, обхваща те паника.
Да можеш да бъдеш последен е необходимо, види се, не по-малко мъжество, отколкото да бъдеш пръв.

От момента, когато се намеси съзнанието, естествеността е вече невъзможна.

Безсмъртие в паметта на потомството!
Ех, защо ми е такова безсмъртие, в което аз няма да участвам.

Не бих искал да имам славата за съпруга.
Предпочитам я любовница.
Да я виждам само от време на време, и скришом от другите!

Страхувай се от глупака не когато те напада, а когато намисли да те похвали.

Като пенсионер, сложил ръце отзад, по празния площад се разхождаше с криле на гърба си един гълъб.

Истинския критик е нещо много рядко.
Затова може би има и толкова критици.

Всяко силно чувство е суеверно.

Искаш ли да не завиждаш, създавай сам.
Бездействието поддържа завистта.

Увеличавайки се, количеството става по-голямо количество.
Само като се намали и следователно се самоотрече, то неусетно се превръща в качество, то е вече качество.

Погледнато от страна на действителността, модерното изкуство изглежда клеветничество.

Менят се нещата, околната среда; човекът остава същият.

Старостта – тази безобразна възраст, когато космите падат от главата и почват да растат по ушите.

Граматически правилната фраза е като правата, теглена с линийка: в нея няма живот.

Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък.
Но този недостатък прави чест на оня, който го има.
Един простак не страда никога от чувство за малоценност.