Вестовой Димо
Г. Стаматов
Има вече цял час, ако не повече, откак батареята е наредена и все чака командира си, а той не иде. Новобранците, притурени на левия фланг – макар че командуваха: „Стой свободно“, бяха неподвижни, угрижени, развълнувани. – След малко ще ги разпределят из батареята.
„Ех, шпорник да стана“ – мисли един.
„Само да не съм ездовой“ – трепери друг, като гледа манежа, в който яздят войниците на едни попони.
„Дали мене, или онзи ще назначат писар“ – мечтае трети.
Другите нищо особено не мислеха и не мечтаеха, но мрачен облак лежеше на челата им; целият строй мязаше на фотографическа група пред генерално сражение.
Редовете се размърдаха; зададе се фелдфебелът, който беше приказал да му се командува винаги, щом няма наблизо офицери.
Важно-важно доближи той да поздрави войниците, защото отдалече се мяркаше вече фигурата на подпоручика.
– Мирно.. . равняйся. .. прибери си корема, че…
– Мирно! – изкрещя фелдфебелът, но дигна ръка до фуражката с такова пренебрежение, като че искаше да рече: „И туй е много, хлапе недно, чунки не познавам баща ти!“ Подпоручикът не обичаше да поздравява.
След малко дойде поручикът, който имаше адет три-четири пъти да повтаря: „Здравейте, юнаци!“ Все не му се харесваше. „Много протакат отговора или бързат – караше се той на фелдфебела, – или пък не можеш да разбереш бързат ли, или протакат.“
– Здравейте, юнаци! – повтори той ядосано.
– Здравйя желаем, господин поручик! – отговарят уморено войниците.
– Е, така!? – казва самодоволно новопроизведеният поручик.
Старшият офицер още от петдесет крачки замаха с ръце – да не му командуват.
Снощи той изгуби две жалвания и никакви пожелания здраве на войниците не биха могли да му върнат ни един сантим; при туй в батареята знаеха и усещаха отдавна здравето му.
Най-сетне пристигна батарейният командир. Батареен командир! Тези две думи са всичко, поне за тази батарея. И пристигна той със собственото си файтонче, ново, чисто, спретнато, спечелено преди една седмица. Писарят, фелдфебелът, старшият офицер скочиха насреща му, защото той винаги спираше пред полковата канцелария, разменяше две-три думи с адютанта, шепнеше с казначея и оттам след половин час тръгваше до батареята си. С особено удоволствие тогава старшият офицер ясно, високо, сърдито за войниците, сладостно за батарейния командир, се провикваше: „Батарея, смирно… Господа офицери! …“ Колкото звукът „Батарея, смирно!“ беше груб и натъртен -толкова думите „Господа офицери“ бяха изговаряни деликатно и особено погледът му към началника – смирен, нежен.
– Здорово, братци! – снизходително казваше командирът, но нито гледа, нито обръща внимание на единодушния отговор, в който даже фелдфебелът взе участие
– Какви занятия има днес? – попита той тихо старшия офицер, който още по-тихо му казва, че днес няма занятие, а ще разпределят новобранците.
– Зная, зная…
– Ето списъка, господин майор.
Фелдфебелът прочете имената на ездовите и строевите. Батарейният командир не направи никакви изменения, само забележи на младите ездови да треперят над конете като над очите си, защото един кон струва 600 лева – а войници дал господ. Речта му не беше дълга: той се заекна, цифрата 600 му науми един срочен дълг, па и беше сигурен, че фелдфебелът ще я продължи много по-внушително в самата конюшня. Няколко души се ухилиха, повечето наведоха глави след прочитането на списъка; особено този, който се боеше да не падне в ездовите, с още по-голям ужас гледаше конете в двора. Мечтаещият за шпорник и той се одряма. След туй дойде на ред най-важният въпрос – избиране на писар, с други думи, един вид министър на просвещението в батареята. Имаше двама кандидати: единият беше почти уверен, че него ще назначат; но фелдфебелът не искаше отведнъж да вземе под свое покровителство този, който разчиташе на него повече, отколкото някой депутат на своите избиратели, и протежето му се разкая, че му зае 50 лева, когато фелдфебелът представи и двамата на командира.
– Кой е по-интелигентен от тях? – попита началникът.
Фелдфебелът почна да описва техните достойнства и разликата им, като каза в заключение за протежето си, че преди няколко дена му написал такова писмо за дома, че самият чиновник не можал от един път да разбере адреса – тъй майсторски го уйдурдисал.
– Да, такива деятелни писари ни трябват, не като миналата година – на какво мязаха отчетностите.
Бъдещият писар вече си рисуваше голямата батарейна канцелария с леглото си в нея… учение няма… постоянна среща с фелдфебела, офицери, а пък даже младши и старши фойерверкери ще влизат с озъртане при него, в неговата стая, ще има порцион и ако черпи по-честичко фелдфебела, догодина още навярно ще стане м л а д ш и, ще му дават чест… и ни една мрачна мисъл не му мина през ума, макар че преди 5 дена един с т а р ш и, на когото зае 5 лева, му светна такъв шамар, че бъдещият младши забрави и отгде е родом.
– Ти смяташ, като си ми дал 5 лева назаем, та и против отечеството можеш да въставаш? А?
Запитването беше толкова ясно, че сиромахът забърка кой на кого дължи.
До самия край на редовете, отстрана, стояха двама войници. Лицата им не се отличаваха особено от другите, но по облекло те по-скоро мязаха на руски каторжници, отколкото на храбри синове на българската армия.
– Кои са тези? – попита майорът, като ги посочи.
– Единият ще бъде хубав вестовой – другият за нищо го не бива, досега гледа батарейните свине.
– Ти знаеш ли да четеш? – обърна се командирът към първия.
– Цъ! … – беше отговорът и главата му отсече нагоре.
– А защо се не учеше? – продължава самодоволно началникът.
– Па имаше момчетия учеха и мене пращаха, ама нали е книга пусто, не е чиляк, где ще се разбереш…
Батарейният командир не намери какво да каже.
– Ами ти?
Вместо отговор войникът го погледна, отпусна очи и се зачерви. Скъсаният му шинел с двете копчета като да казваше: „Що ли се подиграваш с мене?“
Знаеш ли да броиш? – настояваше началникът.
– Знам… 1… 2… 4… 6… – и той спря; туй бяха всичките му познания, на 21 година.
Майорът и старшият офицер от душа се засмяха; фелдфебелът само се ухили под мустак.
– Тогава кажи ми, колко свине има в батареята?
– Шест, господин дядка! – Той всичките наричаше така. Вижда се, първият му дядка беше му оставил силно впечатление.
– Ти и себе си навярно броиш – каза командирът.
Този път даже фелдфебелът се засмя високо, а войникът още повече се зачерви, погледна нагоре-надолу и проговори като виновен нещо: „Не мога да ги броя… всичките ги знам, като гледам… ама не мога да броя…“ – и пак се зачерви…
– Ето ви вестовой – обърна се майорът към поручика, който се намръщи, но нямаше какво да прави, те отдавна конкурираха по вечеринките и баловете; там поручикът беше непобедим, тука трябваше да прекланя глава.
Командирът постоя малко, искаше да рече няколко силни, убедителни думи на войниците за тяхното назначение, но поразмисли, извика старшия офицер и тръгна към файтончето, като остави всекиго със своите мечти и разочарования. Дисциплината съдържа в себе си щастие, немилост, затваряния, повишения – с една дума всичко, от което трепери или за което ламти човек. Ненапразно преди години един капитан крещеше на батареята си: „Молчат, не разсуждат! Аз съм господ на трета батарея! „
II
На другия ден Димо влизаше в къщата на поручик Миловидов. Старият вестовой Велко радостно го посрещна и почна да разправя длъжностите му. Сутрин, щом докарат коня, ще събужда поручика: одеялото силно ще дърпа, понеже той спял тежко, и на всеки случай в туй време да стои малко настрана; чизмите да не туря никога близо до кревата, защото и ръката на поручика не била лека…
– Като се мие – продължаваше Велко, – внимавай да не разлееш капчица вода на ботушите му; вечерта, когато ги снемаш, отваряй си очите да не е кефлия – тогава той не се държи за леглото; един път така аз го смъкнах на земята заедно с ботуша… че като скочи… още ме боли едното ребро. – И цяла върволица други такива длъжности предаваше щастливият Велко. По едно време пътната врата се отвори и в двора влезе Миловидов. Вестовите замръзнаха, особено старият: той замяза на подсъдим при излизане на съдиите из съвещателната стая.
– Здравейте, юнаци! – каза той величествено.
Те отговориха.
– Донес ми ръкавиците!
Велко хукна като стрела и след малко стоеше вече изправен, бледен пред поручика.
– Що не ги опра? – изрева като гръмотевица пазителят на българските огнища. . – А?
– Слънце нямаше, господин поручик – прошепна войникът и по навик замълча.
– Слънце нямаше!… Нали… – ядосано крещеше Миловидов, като подигаше с юмрука си брадата на войника все по-нагоре и по-силно; чуваше се само тракане на солдашки зъби и псувни след псувни… Поручикът усещаше удоволствие да псува, когато хазяйчето се намираше в градината; нему струваше, че туй е от негова страна един вид „намеквания“ на чувствата му към нея – един вид обяснение в любов…
Удари 12 часът, той хвърли ръкавиците в лицето на вестовоя и излезе на улицата. Ученици, учители, чиновници бързаха,срещаха се, разминаваха се, отбиваха се кой в кафене, кой в гостилница; слънцето се показа зад облаците, небето почна да се прояснява, в улиците цялата атмосфера като че миришеше на обяд. Няколко души работници, подпрени на сянка до стената, жадно гълтаха този въздух, като хвъргаха завистливи и злобни погледи към вратите на гостилниците. Поручикът влезе в най-голямото кафене в града. Щом отвори вратата, отвътре се чу каране между двама души: единият, щатски, за нещо се оправдаваше; другият, съвсем млад подпоручик, дигаше щеката. Миловидов мина през кафенето, влезе в ресторана, сне шапката, грациозно и почтително се поклони към едно кьоше, в което седеше дивизионният командир, направи общ поклон на другите офицери и седна. До дивизионния ядяха началникът на щаба и адютантът. Наистина присъствието на такъв началник, който можеше когото ще от тях в два дни да прати в гостилница „Последен грош“, смущаваше мирните обеди на офицерите.. . Но затуй пък какво неземно наслаждение да имаш възможност – не да му отдаваш чест, а да му се кланяш, както на дамите по вечеринките. И с каква любезна снизходителност той им прощаваше минутно прекъсване на обяда.
Разговорите се водеха шумно и бяха най-разнообразни – говореха за казионно-офицерски коне, емеритурната каса, танцувални вечеринки, настъпващия полковой празник, даже един се докосна до литературата, като разправи 2-3 пушкински анекдота, и все поглеждаше настрана дали дивизионният командир се смее. За жалост, началникът яростно осъждаше поведението на италианците при Адуа и не чу анекдотите.
– Аз не мога да разбера защо пращат в Италия нашите офицери, като че у нас не може вече да се основе една военна академия на културни начала..,.-. Нима ний нямаме достатъчно способни висши офицери? Туй е просто срам за нас. Висше училище имаме, военна академия няма! (Туй беше негова галена мечта, защото той беше сигурен, че няма кому освен нему да дадат висшата стратегия, военната история и особено войните на Наполеона…)
Офицерите с внимание и почтителност слушаха, но щом той млъкна, пак се раздадоха:
-Момче! Мисирка! Чорба от пиле! Шише вино!..,
По едно време началникът сложи на масата салфетката и стана, столовете се задвижиха, офицерите се дигнаха, приподигна се даже учителят по история, с когото подполковникът се ръкува; на другите само леко кимна с глава.
Миловидов, след като се наяде, поиска една цигара от седящия до него другар (той не обичаше нищода носи в джебовете си) и мързеливо се дигна, но на излизане не се кланяше вече, защото преяде и, главно; командира го нямаше вече там.
Щом влезе в градината на къщата си, той забеляза опраните ръкавици и отведнъж му дойде на ум, че те не бяха опрани навреме; но и поручикът имаще свои принципи – никога той не биеше след обяд: туй го ядосваше и пречеше на правилното смилане на храната.
Миловидов сне мундира, отпусна ремъка на гащите, свободно се оригна, легна на кревата, като тури от едната си страна „Военен журнал“, от другата „Военни известия“, и след малко заспа.
Димо като статуя дремеше до вратата.
III
Честит като някоя жена, избягала от харем, старият вестовой се упъти към казармите, като хвърли последен съчувствен поглед на заместника си. Радостта му беше тъй силна, че той даже не мислеше отначало за батареята, дето го чакаше съвременният дракон, състоящ от безчислено количество юмруци на разен вид старши, младши, ефрейтори, дядки, било свои, било чужди: чак като наближаваше казармите, Велко си науми, че пак ще се срещнат с поручика на учение. . „Но там барем няма да бие само мене“ – утешаваше се той.
А Димо в туй време грижливо, дреха по дреха, чаша по чаша, нареждаше нещата на поручика с такова старание, като че ли всичко туй му бе останало в наследство от баща му; чизмите, чепиците, стари и нови, лъщяха като огледало. Той примете стаята си, прибра леглото, седна отгоре му и се замисли.
„Дали често ще бие? За кое най-много? Тази вечер, като се върне, дали ще ме удари?“
И той преброяваше в ума си да не е забравил нещо да изчисти. Всичките тези мрачни въпроси не биха изникнали в главата му, да не беше му показал Велко такива черни дамги до едно от ребрата си. По природа Димо беше жизнерадостен – насаме, – срамежлив пред хора, мълчалив; и при всичко че само до 6 знаеше да брои, и то с прескачаници, неразвитият му мозък работеше и той все се надяваше, че за три години в полка ще се научи да чете и да пише; на всяка книга или писмо в ръцете на войниците той гледаше като на заровено имане, което искаше да разкопае. Грабнат от широко поле, гдето даже теглата се пренасяха по-лесно, до свои хора, тласнат в казармите – Димо имаше един идеал: да може той с ръката си сам да напише писмо до техните си. И никой не би подозрял деликатна душа в туй същество, което в батареята считаха способно само свини да пасе, а пък веднъж, когато един от войниците търсеше два лева да прати в село и от човек на човек ходеше и все „нямам, нямам“ бяха отговорите- Димосвинарят, както го наричаха другарите, извади из джеба си голяма кърпа, развърза я и протегна парите на войника.
– Бре!… Бре!. . . Свинарят от старшия е по-богат!
– Колко печелиш на свиня? – подиграваха го някои.
Но Димо нищо не отговаряше, само се червеше, сякаш е докачил някого, а вечерта в леглото си мислеше: „Защо ме закачат тези хора, какво съм им сторил?“
По едно време той доближи до вратата на поручиковата стая и пак се върна, хвана се за дръжката и я пусна: не се решаваше да влезе вътре. Нему му се струваше, че там има нещо такова страшно, необикновено, което не е за него.
Той продължаваше да се разхожда, като си задаваше новия въпрос, по-ужасен от Хамлетовия: „Ще бие ли, или няма да бие?“… „А то тука, в града, е хубаво, ако не бие“… – Но той не свърши миелите си, защото на дворските плочи задрънкаха шпори. Миловидов весело влизаше, тананикаше един френски романс: „С’est moi… с’еst moi…“ Както е известно, в последно време у нас заставят офицерите, по висше желание, да знаят или французки, или немски език. Идеята, т.е. приказанието, е прекрасно и дава хубави резултати. Рядко ще се намери офицерин да не знае „Justqu’au tombeau je te serai fidele“… „Мa mere est ici, mon pare est a Paris …“ Или: „Fischerin, du kleine“… Много души познават един почтен майор, който макар прехвърлил четиридесетте години, залови се да учи французки; намери учител, накупи книги, книжка и почна. Професорът му разправяше басни, разказчета, които майорът трябваше да повтаря със собствени думи… . Но, уви! Майорът не беше крив: след 15-годишна служба той нямаше ни една собствена дума – всичките бяха казионни, прономеровани и прошнуровани.
Поручикът даже не обърна внимание на вестовоя, а право отиде в стаята, извади една записчица и почна да чете: „Ангажирайте ме днес на кадрила и аз на всичко ще ви отговоря. Ваша Катина.“
„Хъм!… – мислеше си той. – Не е зле… 60 000 левчета… не е шега. Дано само оня го няма. „
– Вестовой! – извика той, седна на кревата и си протегна краката, като четеше пак записчицата.
Вестовоят дойде.
„Само че ний ги искаме в брой, инак не ни минават, знаем ги ний голите обещания“… – продължаваше сладострастно да мечтае Миловидов и като забележи войника, повдигна единия си крак. Вестовоят не разбра знака.
– Какво зяпаш, снемай ботушите, говедо!
Едва ли доктор се залавя за операция с такова внимание, с каквото Димо се хвана за ботушите на поручика.
„Всъщност, много ли са 60 000 лева… Иванов взе 80000. Петков- 120 000… но какво да се прави, няма друга, па те и къща имат, разбира се, там ще живея при баща и, той не е лош човек и май слабичък вече“…
– Приготви ми парадната форма и ордените!
Думата ордени беше произнесена с такъв тон и в множествено число, като че ли поручикът бе пролял поне два литра от драгоценната си кръв, а туй се отнасяше до ордена, раздаван по случай посрещането на благополучно царствуващия днес княз. Димо донесе приготвените неща за вечеринката от стария вестовой и поручикът почна да се облича; стоящ до умивалника в очакване, Димо гледаше началника и си мислеше: „Бе той не е толкова лош!“
„На кой ли кадрил да я ангажирам – смяташе Миловидов… – на първия не ща“… – И си наведе главата към легена с такъв вид, с какъвто навярно ще се навеждат хората в 25-ия век, когато с едно движение ще се натиска пружинка и човек ще се умива. Наистина, той със своите ръце си триеше лицето, но водата сякаш от небето падаше, сапунът ту изчезваше, ту се появяваше в ръцете на Дима, а след свършване като хвърлен от някоя фея, пешкирът покри главата на поручика. Миловидов беше почти готов. Заваля дъжд.
– Донес ми галошите!
Тука вестовоят замръзна. „Ще бие, ще бие“ – мина му бързо през ума. Никакви галоши не са му предавали.
– Какво ме гледаш, донес ми галошите!
– Велко не ми е предал. . . господин поручик…
– Какво не ти е предал, сукин син, скоро да ги намериш!
Войникът изчезна, но нищо не намери, защото хазайката отдавна, като ги видя на двора скъсани на три места, хвърли ги на боклука – хич носи ли офицерин такива галоши, казваше тя на Велка, който дойде в ужас. Поручикът вечерно време ги туряше за клуба, даже един път случайно ги беше променил. За щастие, оттогава в събота дъжд не валя, хазайката и старият вестовой ни дума за тях – и всичко се струпа сега на бедния Димо. Отчаян се вмъкна той в стаята и като видя лицето на поручика, бе готов да се съгласи от кожата му да направят галоши, само да го няма тука.
– Няма, господин поручик…
– Няма, а?…Няма… Тъй ви учат да пазите офицерските неща…
През главата му мина, че вали дъжд, той е с лакировани чепици, два лева трябва за файтон.
– Где са те?… А?… Говедо с говедо! -крещеше по-ядосано Миловидов и още влажната му ръка се замаха над главата на Димо.
– Марш, свиня, вън! Да умреш, а без галоши да се не връщаш!
Димо изчезна като призрак.
– Навярно свирят вече валс – прошепна поручикът, – тя е там.
И пак 60-те хиляди лева заблестяха пред очите му.
– Вестовой – извика той, – докарай кола!
Колата дойдоха. Миловидов, потънал в оде-колон, се готвеше да излиза и когато Димо му отваряше вратата, пак му дойде в ума, че хвръкнаха 2 лева, и искаше му се да стовари за сбогом на вестовоя още една, но с наметнат шинел беше неудобно, та и ръкавиците му са съвсем нови.
След половин час поручикът вече се носеше из салона с шейсетте хиляди лева на рамо, чупеше се надясно пред дамите, наляво пред началството и на втория кадрил, който той дирижираше, сияеше до тази, която за него беше по-горе от всякакви конкурси за Италия, даже Белгия. Колко нежен беше той с нея във време на антракта, който нарочно протакаше! Ръката, същата ръка, която преди малко смазваше войнишки зъби, сега страстно стискаше малката ръчица; на всяко балансе грубият глас се мъчеше да става сладък, като и говореше:
– Вий само когато ме познаете по-отблизо, тогава ще ме оцените.
И тя, пренесена в мечти, доверчиво се облягаше на ръката му; сърцето и биеше тъй силно, тъй близо до него, че той се вслушваше в туй удряне – като че наполеоните един по един падаха в джеба му.
В същото време Димо, облегнат на железата на кревата, си мислеше:
„Удари ме, удари; имаше право Велко, и защо?…“
И Димо си припомни своята радост – като пристигне в полка, ще види град, ще живее в него, ще се научи да чете. И му стана криво, криво на душата. Той се отпусна на възглавницата: мислите му го отнесоха отново към село, после в казармите и той, който никога не мислеше, с глас прошепна:
– При свинете по-хубаво ми беше, много по-хубаво!
IV
От този ден на челото на Дима легна някакъв мрачен облак. Мълчалив и по-рано, той сега почти престана да говори и още повече се съсредоточи в себе си.
Ни крещенията, ни псувните, ни ударите на поручика не извикваха нищо на лицето му. Той сякаш бе загубил най-простото чувство – да усеща физически болки – и Миловидов, отдаващ всичко туй на грубите му нерви и дебелата му кожа, продължаваше да му присажда дисциплината с тайна радост, че надали в цялата армия има такъв образцов офицерин.
Като знаеше Миловидов, че батарейният командир му е назначил този вестовой на инат, той изкарваше злобата си на войника и в същото време пред командира се чупеше тъй, както пред годеницата си до официалния годеж. След годежа той ходеше у тях най-много къде обяд или вечерта, но държеше се вече като в къщи: ползуваше се с файтона им, пушеше само бабалъковите папироси, които намираше най-подходящи за него, и най-сетне би се пренесъл съвсем, да не бяха тези пусти български предразсъдъци, които му костваха 25 лева в месеца за кирия. С другарите си той прекъсна всякакви сношения, годеницата си запозна само с полковия командир и женени офицери, и то не с всички. По вечеринките я следеше по-строго от майка и едно време, запрещаваше и да танцува с някои, да не влиза с кого и да било в бюфета, макар че само щом видеше няколко души да се черпят, полекичка се примъкваше до тях, някак небрежно си напълняше една чаша, отведнъж се вмесваше в разговора, още по-небрежно изпиеше бирата и като видеше гарсона с книжка в ръка, изчезваше в тълпата. Годеницата не можеше да разбере туй ревнуване. И един път, когато млад, пъргав подпоручик като пружина се изправи пред нея и елегантно произнесе, удрящ шпорите: „Ще ли ощастливите, госпожице, един прост смъртен с един валс ? „- тя се озърна, зачерви се и тихо каза:
– Не знам, право, питайте годеника ми.
Любовта на Миловидов беше сериозна, зряла; той не обичаше никакви сантименталности, купуване гривни, бонбони, цветя, при всичко че с радост прие от бабалъка си сребърната кутия за цигари, толкова повече че неговата кожена мязаше вече на тъй безследно изгубените галоши.
От своя страна поручикът пращаше в свободно време Димо да мете у тях двора, да кълца месото, да мие файтона. Но щом се явяваше Миловидов, вестовоят изчезваше.
– Остави го бе – казваше често старият, – нека си хапне после със слугинята.
– Не може – отговаряше внушително поручикът. – Войникът трябва да яде там, гдето му се полага; те са военни работи, вий ги не разбирате – довършваше той, като пълнеше чинията си.
И Димо, доволен, се махваше. Него не съблазняваше ни миризмата на печено пиле, ни белият хляб, ни младата готвачка, която го обикаляше.
– На, на, Димо – казваше винаги тя и му подаваше нещо за ядене, завито във вестник.
Той вземаше само да не се разсърди момичето и отиваше в едно малко дюкянче, гдето се хранеха вестовите от тази махала…
В едно кьошенце, до мръсна от години маса, седяха четири души. Тримата от тях държаха в ръцете си по голям комат солдашки хляб; на масата бяха сложени тенекиени чинии с порции фасул за 20 пари. Седна и Димо, заръча половин порция, гуди пред всички вестника, през който стърчаха пилешки крака, и почна да яде.
– Ти ептен си взел акъла на тази готвачка – каза четвъртият вестовой, Станко, който дохаждаше тука само да се види с другарите си.
– Сама ги даде – тихо отговори Димо.
– Че туй му е мурафетът – засмя се аристократическият вестовой. Той служеше при един ординарец, комуто носеха ядене в къщи от най-добрата гостилница. Офицеринът повечето пъти ядеше в двореца или на гости и Станко унищожаваше ординарския обяд, пиеше вино със сода, пушеше папироси с мундщук и почти всеки празник получаваше 2-3 лева бакшиш.
– И досега – хвалеше се той – с пръст не ме е бутнал, па ботуши що ми е дал … щом малко се скъсат – „На, Станко“. Вчера едни продадох за 8 лева.
– Ти при моя подпоручик да постоиш, че да видиш ботуши – като ти зашапи с тях по сурата – каза „битият Иван“, защото всеки ден се явяваше с нов белег на лицето.
– Аз пък биля и не знам где се храни поручикът ми… страшна стипца… Ама за бой, не мога се оплака, досега пет пъти само ме е бил. па и удря като жена, подскача нагоре… да умреш от смях! – разправяше комшията на Ивана
Вестовоят на ординареца заръча една ока вино, пет чаши и важно, като поручика си навярно, почна да си човърка зъбите с тънка дълга клечица. И този процес, вярвам, му доставяше по-голямо наслаждение от самото ядене, тъй самодоволно и небрежно той преместваше клечицата.
– Е, ти как си с твоя от вчера? – попита той Дима. – Много ли те би?
– Вчера не ме е бил – каза Димо.
– Бре. . че как така?
– Нямаше го цял ден в къщи, а днес право отиде там и седна да яде.
– Бе ти що му мълчиш! – обади се едно късо, с живи очи македонче
– Че какво да го правя? Кому да се оплача?
– Много си сербез ти – проговори Иван, – че не те бъхте твоят.
– Нека ме удари само – скръцна със зъби македончето.
Никой не му възрази, защото всички знаеха как чакаше той една нощ с нож в ръка старшия си в конюшнята, задето го напсува на майка, и благодарение само на случайна командировка същата вечер старшият се отърва от отмъстителния подчинен.
След свършване на обяда Димо отиде в къщата на поручиковата годеница. Иван с другаря си тръгнаха да соскат коне; вестовоят на ординареца продължаваше да си чисти зъбите, а македончето се облегна на масата, като каза за офицерина си: „Може да почака малко „
V
Настъпи есен. Листата попадаха от дърветата, цялата природа се одряма като някой изгонен от служба чиновник; но още повече се е умислил Димо, в душата му нахълта зима: хладна, неутешителна.
Миловидов се готвеше за сватба и с помощта на вестовоя брачната стая в къщата на бабалъка заприлича на малък павилион в някое изложение. Широки дюшеци, копринени юргани, нов за двама души креват, няколко долни дрехи – било купени, било изработени с ръчичките на годеницата, – два чифта чехли – едни за всеки ден, други в спомен на първата целувка.Всичко туй говореше за безконечното щастие, което очакваше поручика; но той повечето се въртеше последно време в кабинета на стария, гдето се чернееше голяма американска несгоряема каса, която от толкова месеца му гореше сърцето.
Настанаха студове. Миловидов един ден се връщаше от казармите не особено разположен. Там им прочетоха конфиденциално писмо от Военното министерство: да наблюдават за вестовите си зимно време и да не им позволяват да употребяват мангали, понеже те са опасни и може да има смъртен случай.
Той влезе в стаята на вестовоя си. Димо седеше замислен на кревата си и някак отчаяно гледаше пред себе си. Той не усети поручика.
– Какво си се опуйчил, свиня! Гемиите ти ли са потънали някъде…не ме ли виждаш?
Димо скочи.
Днес, особено днес, той не искаше да го бият. Вчера му писаха от дома, че баща му умрял, а с него е умряла и работата, и хлябът.
– Баща ми се поминал, господин поручик.
Тука на минута в офицерина се събуди съзнание, че пред него стои същество, което също знае да страда и да тъжи, както другите, но туй беше за минута.
– Баща ти умрял!. На служба няма бащи и майки; чунки аз няма да умра и ти няма да пукнеш един ден. Скоро да ми прибереш нещата в сандъка!
Но отведнъж приказът му мина през ума, като видя мангала и затворените прозорци. Той кипна:
– Не ти ли казвах да не палиш мангал!
Димо мълчеше.
– Не ти ли казвах?. . . Като куче ще простреш крака, а ний утре пак зарад вас да се влачим да ни го опяват… и още отпуск ми искаш, говедо с говедо, а?. .
И този „човек-звяр“ в униформа доближи до вестовоя. С какво сладострастие той слагаше удар след удар по лицето му. В очите на Дима се показаха сълзи, сълзи войнишки, едри, каквито са и самите им тегла. Миловидов с презрение го ритна с ботуша си, излезе и отиде у годеницата си, която изпращаше поканите за венчалния обред.
Той видя, че там са готови – слугинята вече се готвеше да ги занесе на пощата, – и без да се спре при годеницата, влезе при стария.
– Добър ден, зете – каза весело той.
Зетят спокойно седна срещу него.
– Да нямаш нужда от пари ? Колко ти трябват?… Аз искам сватбата да се помни.
– За сватбата аз имам, колкото ми трябва – отговори поручикът, – но дойдох да ти наумя нещо. Когато се годявах за Катина, хората казваха, че ти даваш за нея 60 000 лева.
Старецът се стресна:
– Кой ти каза?
– Хората – спокойно произнесе зетят.
– Хората не са се излъгали, аз записах на нейно име 60 000 лева, па като умра, всичко е нейно…
– Няма що да мреш, дядо Иване, само аз искам да се запишат и на мое име 80 000 лева.
– Ти луд ли си! – извика старецът. – 80 000 лева!…
– Че ти луд ли си, като ги имаш 400 000 – още по-спокойно каза Миловидов.
Дядо Иван почна да се ядосва:
– 80 000 лева! Че аз с 80 000 лева ще намеря двайсет като тебе.
– Хубаво.
– Ще намеря!
– Прекрасно.
– И не ща да те зная!
– Само че ти забрави – поканите са разпратени вече.
– Демек, ти искаш резил да ме направиш?
– Защо, дядо Иване, брой ми сега в злато 20 хиляди лева, дай ми полица за 60 000 лева и няма никакъв резилик.
Дядо Иван отпусна глава на масата; нему идеше да заплюе, да изхвърли вън като последен негодник този блестящ офицерин, но той си представи всичкия скандал след туй. . . Язък тогава и за момичето, и за старата, и за него – най-почтения гражданин в окръга.
– Ако не щеш, дядо Иване – обади се Миловидов, – прощавай тогава, ето ти и пръстена на дъщеря ти…
Старецът стана от стола, устните му трепереха от яд, той извади две торбички с наполеони от касата, написа чек – хвърли всичко пред поручика и излезе, като каза:
– Още днес да ми се пилеете оттука, аз в къщата си не ща янкеседжии!
Но поручикът не го слушаше. Той внимателно разглеждаше подписа на чека и теглеше златото.
А в туй време годеницата, честита, весела, се обличаше във венчална рокля и мечтателно поглеждаше към кабинета на баща си… Млада, хубава, безгрижна, горделиво застанала пред голямо огледало, тя никога не би повярвала, че може би още при първа среща насаме с мъжа си – той ще и пришепне и за нейните 60 000 лева.
Блажен се връщаще Миловидов в къщи да се облича.
– Димо, да ми изпратиш после нещата с хамалин на гарата. Аз заминавам днес.
Лицето на вестовоя светна.
Поручикът тракаше в джеба си пари и по едно време извади цяла шепа сребърни монети по 5 лева, по два лева, по един лев и по 50 стотинки.
– Димо – каза той.
Димо дойде.
– На ти туй да изпиеш за мое здраве! – И той му хвърли 50 стотинки.
Димо ги дигна.
След малко Миловидов тържествено влизаше в черквата. А Димо нагласи нещата на една количка, прати ги на гарата и весело тръгна за казармите. Из пътя той извади петдесетте стотинки на поручика, погледна ги и по-скоро с презрение, отколкото с яд ги хвърли на земята.
VI
Когато изпращаха Миловидова на гарата, след като тренът изчезна с младоженците, офицерите заговориха за тях.
– Удари кьоравото – каза един завистливо.
– Язък за жена му, на втория ден ще я пребие…
– Ако не я е бил вече. . .
– Аз не бих желал да бъда ни на мястото на жена му, ни на вестовоя му.
– Че то е едно и също. . .
– Аман от вашите хуманни идеи – обади се офицеринът на „бития Иван“. – Ако искате да имаме армия, трябва да има дисциплина, а дисциплина без бой е сватба без жена. – И той сам се засмя на остроумието си.
Батарейният командир и старшият офицер на Миловидова вървяха отстрана.
– Аз бих желал да взема вестовоя му – каза старшият офицер.
– Онуй диване, дето пасеше свинете?…-засмя се командирът.
– Той е много кротък и, главно, научи се да готви при дядо му.
– Каквото щете, но аз ви уверявам, че той е по-глупав от чепика ми – усмихнато произнесе майорът, доволен, вижда се, че е по-учен от чепиците си. – Впрочем, вземете го, аз го назначих вестовой при Миловидов на шега, не е чудно да се е поправил сега. Войската е школа за народа, ненапразно е казал туй Наполеон. – И той изтръпна при звука на името Наполеон.
– Тъй щото – продължаваше командирът – вий няма да забравите да ми донесете 20 наполеона, нали?
– Бъдете спокойни, толкова повече че утре след туй аз бих желал да отида на лов малко по-далече.
– Да, да, можете. Тъй щото вий ще кажете или ще пишете в батареята, понеже аз няма да ходя, подпоручикът да гони ездовите. И тъй довиждане до утре, аз ще ви чакам. Добър апетит.
– Мерси! И подобно, господин майор.
И те се разделиха.
След два дена Димо беше назначен вестовой при старшия офицер. Но този път той с отчаяние напусна казармите, макар че цялата батарея хвалеше капитанина. Ни един зъб досега не е избил, ни едно ребро; дип ако много се разсърди на учение, вземе войника за яката и го изхвърля из строя.
– Капитанинът обича да се шегува – говореше фелдфебелът за него.
VII
Старшият офицер живееше в голяма къща с градина наоколо. Разпределението и назначението на стаите беше най-строго: спалнята на капитаншата, стая за по-големите деца, за слугинята на пеленачето, салон за гости, в който никой освен госпожата нямаше право да влиза, по стените закачени около 20 фотографии на капитанина в различни форми, чинове и пози, особено една, най-голямата, в която той убива мечка – намерена от селяните в не знам кое село умряла сред гората. Но на старите фотографии, както и на последните, с брада и без брада, изразът на очите си е останал същият: сладичък, кротичък, като че ли в тези минути пред него се мяркаше полковият или батарейният му командир. На кръгла маса лежеше сребърна чиния, пълна с визитни кар-тички, до тях поканите от двореца и фигурки от котильона. Отсреща висяха, по-големи от самите прозорци – портретите на княза и на княгинята, украсени с цветя. Под тях, в рамка, офицерският атестат на капитанина. До салона – частният му кабинет – в него той решава тактическите задачи, критикува Наполеона, чете приказки и си почива след обяд. В едната половина на стаята бяха окачени пушки, ловджийски ножове, мрежи за дивеч… Капитанинът се гордеешес туй повече, отколкото с ордена за храброст. „Война! – На война те карат зорлан, .има си хас да не бъдеш храбър, а тука сам насаме с мечка“ – говореше той, като сочеше кар-тината… Сетне идеха: обедната стая, коридорът и кухнята, с кьоше за вестовоя. В градината – всякакъв вид фруктови дървета, дъсчена барака за птици, гълъбарник, яхър за файтончето – конете живееха и се хранеха в полка; за колата място не се намери, понеже командирът държеше там своята. Три кучета се разхождаха из двора – доволни, преяли, защото повече от неделя капитанинът не ги е закачал.
Всичко туй удряше донейде на малко чифликче на руски помешчик, а самият притежател мязаше ту на Собакевича – разбира се, с подчинените, – ту на Ноздрева, макар че в образованието си не отиде по-далече от Петрушка, на 35 години старши офицер, той не можеше, като чете, да не чете на глас…
Ето какво хазайство чакаше Дима. Но Димо с ревност се залови за новата си работа. В 5 часа той ставаше, чистеше самовара, кухнята, прибираше кабинета и салона, метеше двора, хранеше или колеше пилета. В 8 1/2 часа правеше чай на капитанина; после ходеше на пазара. В 10 ч. туряше чайника за госпожата, която след туй слизаше в кухнята, даваше разпореждания за обяд, качваше се пак в спалнята, караше се на слугинята да гледа хубаво малкото дете и оти-ваше у комшиите да види какво ново има по махалата. В 12 часа слагаше масата и служеше във време на обяда. След обяд, ял-неял, капитанинът или госпожата ту го викаха за нещо, ту го пращаха някъде. Но те не го правеха от зло сърце. Капитанинът смяташе, че на войника стигат 5 минути и да се наяде, и да смеле храната, а на госпожата даже не и дохождаше на ума, че човек може да бъде гладен, когато тя се е наяла. Миенето на чинии в кухнята заемаше около два часа, след което той хранеше кучетата, чистеше колата, пушките и подир туй до самата вечер беше само на разположение на капитаншата: ту в аптеката, ту при жената на някой поручик, при шивачката, при някоя баба Фона и т.н. Вечерта те почти винаги ходеха на гости, а Димо в туй време приспиваше по-големите деца, като им разправяше за село.
– Тебе, Димо, страх ли те е от тате? – пита го седемгодишният син на капитанина.
– Не, Петре.
– Защо?
– Той е добър, не бие никого.
– И аз, като стана офицерин, няма да те бия, Димо – шъпне сънливо детето.
Хитричко, с усмивка, полека Димо се дръпва от креватчето му, като забележи, че то не го слуша вече и си затваря очите; сетне отива, ляга на сламеника си и при най-малък шум се стряска всеки пет минути, понякога до три часа заранта, да не се е върнал капитанинът, за да му снеме ботушите. В съвсем свободно време, когато Димо нямаше никаква работа или слугинята переше пелени, или ходеше на баня с госпожата, на Дима поверяваха малкото момиченце. И в ръцете на този човек, който нищо не е чел за гледане на деца, без възпитание и образование, детето не само че плачеше по-рядко, отколкото у самата си майка, но беше винаги весело. Какво не измисляше Димо само да го залъгва. Лаеше му като куче, преструваше се, че плаче, носеше го на рамото си, даваше му парите си да играе с тях, топлеше му мляко и го хранеше, когато друго не помагаше.
Но спокойствието на Димо беше само видимо. Наистина капитанинът винаги весело минаваше край него, поздравяваше го и като че ли говореше с очите си: виждаш ли, Димо, колко съм добър, толкова пъти минавам покрай тебе и ни един път не съм те ударил. Но пък с госпожата беше инак. Той почна да се бои от нея повече, нежели от капитанина, стоеше пред нея по-смирено, отколкото пред него, няколко пъти дори неволно и отдава чест и най-сетне работите се обърнаха така, като че ли тя беше старши офицер в батареята. Тя го пращаше на баня, не го пущаше в отпуск и цели часове му обясняваше страниците на дисциплинарния устав: жената на офицерина е офицерша – значи, началник – и войникът няма право пред нея да пуши, да седи и да се смее без приказание. Капитанинът, който предпочиташе лова от
всичко, даже не обръщаше внимание, че военният му авторитет се подкопаваше от собствената му жена. Колко пъти той даваше приказание на Димо да докара коня, да отиде при фелдфебела и след малко гледаше, че вестовоят се връща отнякъде с някоя бохча.
Никъде Димо не намираше спокойствие от войнствената госпожа, пред която и самият капитанин понякога мязаше на вестовой. В кухнята чиниите били неумити, ненаредени, самоварът не лъщял, дъските били мръсни, яхнията прегоряла, като че ли Димо е свършил някъде висши курсове по стопанство. Дворът бил пометен надве-натри, трендафи-лите не цъфтели, салонът миришел на казарми, откак той го прибира. Урочасвал детето, когато го държи, едвам заспивало след туй. И когато един ден намери въшка на дрешките му, тя го изгони от къщи.
– Вън, вън, свиня, мръсник, марш оттука, марш! – извика тя така величествено, че и самият полковой командир би и позавидял. В същия ден Димо, разбира се, пак се върна; какво е офицерин без вестовой? Но оттогава госпожата, като Людовик XI, ходеше в кухнята винаги, щом и трябваше да излее жлъчката си на някого.
– Туй е яхния, туй мяза на яхния! Жена си да храниш с такава яхния!
И Димо се убеди, че тук е по-лошо и от свинете, и от поручика.
Един ден капитанинът покани гости на обяд; вечерта с тях заедно щяха да отидат на вечеринка.
От самата заран Димо се бе разтичал. Нареждай масата в салона, коли гъски и пилета, на пазар, децата гледай да не паднат някъде в градината, при шивачката на госпожата, при военния портной за ръкавици, при майорша тази и онази, на фурната за вино, гледай конете на офицери, пристигнали канени-неканени. От 5 часа сутринта до 4 вечерта Димо нито седна, нито хапна нещо. Краката се отказваха да ходят, мозъкът работеше усилено, биеше като някой електрически ток в главата.
– Скоро за дрешката! – извика госпожата.
Димо излезе, но надали помнеше как отиде, как я взе, как един офицерин го срещна на улицата, спря го, че не му отдал чест. и почна да го бие, като развали няколко гънки на дрешката. Той дойде в себе си само когато госпожата като тигрища се спусна отгоре му:
– Какво си ми направил дрешката, мръсник, въшльо.
Тя мязаше на змия в тази минута, способна да ухапе собственото си дете.
– Туй дрешка лие, куче с куче?
– Че аз не съм я шил, госпожо – произнесе Димо.
– Какво, какво, краста недна! – И деликатната ръчичка, предназначена за нежни целувки на пламенни светски кавалери, решително се залепи до страната на Димо. Тя още по-силно се разядоса и хвърли към него ютията, що държеше в другата ръка. Ютията опари пръстите му и падна на краката.
– Скоро, скоро, свиня, да я занесеш назад и сега да дойдеш!
След малко тя се къдреше в салона.
Димо машинално седна и като сноп се стовари на леглото.
„Боже, боже – мислеше той, – и аз съм човек. Как ще се върна сега в село? Димо свине пасал, Димо поручикът го бил, Димо жена го ударила, Димо е магаре, куче, мръсник, въшльо, краста.“
Той не усещаше физическа болка от опарването, но целият му организъм трепереше.
„Защо ли ме докараха тук, ако за нищо не ме бива? А още 2 години, цели 2 години!“
И той се зарови във възглавницата си и заплака като дете. И мина му през ума всичкият войнишки живот и той видя, че никой освен малкото детенце на капитанина не му се усмихваше и само кучетата тичаха след него по двора, като им носеше ядене. Той ставаше по-мрачен и по-мрачен и сълзи, може би всичките му сълзи, се поляха по лицето му.
Взе да се мръква.
– Защо ли го няма онуй говедо – каза госпожата, като се оглеждаше в огледалото. – Аман от такива вестовой, утре ще го сменя! Чакай да видя дали е стоплил барем яденето. Пък ще рече, че не сварил!
Тя взе свещ и отиде в кухнята, но щом отвори вратата, извика като луда и падна. Майката, гости, комшийки се събраха на този вик кой с лампа, кой със свещ.
През полуотворените врата в полутъмната стая се мяркаше Димо, увиснал във въздуха до самия си креват; на земята, под краката му, се белееше дрешката на капитаншата.
– Дъще, Еленке, чедо. . . дойди на себе си… мамино, погледни ме… не се тревожи от такива работи… Нали знаеш, че страдаш от сърцебиене.
И всички присъствуващи, кой за доктор, кой за лекарство, се разтичаха около капитаншата…
А бедният Димо изчезна безследно, без шум, без да каже някому последна дума, последно прости, своите тегла или проклятия. Той нямаше никого наоколо си да му се оплаче и да пише – не свари да се научи.
На другия ден на капитаншата назначиха нов вестовой.