ЛАДИСЛАВ КЛИМА
Превод: Петя Осенова, 2000
I
За първи път видях Хелга на някакъв бал. Аз бях на 33 години, а тя – на 17. Първото ми впечатление беше, че тя си е направо едно грозно момиче. Фигурата й стърчеше и беше толкова тънка, че би уплашила всеки. Лицето й беше безсрамно бледо, почти бяло и извънредно слабо. Имаше еврейски нос, а чертите й, макар и не най-лоши, бяха някак посърнали, сънливи, приспиващи. Изглеждаше като мъртвец, задвижван от някакъв механизъм. Движенията й също бяха страшно мързеливи и лишени от живот. Непрекъснато свеждаше очи като петгодишно момиченце, което много се притеснява. Най-хубавото нещо у нея бяха гъстите й, черни като катран коси… Когато погледът ми за първи път се плъзна по нея, направо ми призля. А когато граф М., който дилетантстваше в живописта, ми каза:
– Тази госпожица има най-интересното класически красиво лице – не можах да се сдържа да не се изкикотя.
Изобщо не ми е ясно защо всички тези художници и хора с „изискан вкус“ всъщност нямат никакъв вкус – явно толкова дълго са го шлифовали, че от него нищо не е останало. Тъкмо нещата, които харесвам, не им допадат, а пък нещата, които не харесвам, сякаш напук им се нравят. Така например не бих заменил лицето на нито една пухкавичка берлинчанка за главите на всички гръцки каменни богини, а почти всеки войник от пехотата за мен е по-хубав от някакъв странен дългоноско като Шилер и Гьоте, за красотата и благородството на които толкова много се дрънка.
И въпреки това, вярвате ли, трябваше постоянно да я търся с поглед… а когато веднъж, танцувайки близо до мен, случайно вдигна невиждащи зеници, сякаш ме удари електрически ток.
И от този ден започнах много да мисля за нея. С месеци. Накрая, когато почти я бях забравил – я видях отново; и пак на дворянски бал.
Това ме развълнува по много странен начин; чувах биенето на сърцето си. Доста време седях като на тръни, докато накрая я поканих на танц. Мислено се заоправдавах:
– За мен, видния немски благородник, притежател на 500 милиона марки, пръв съветник и любимец на Вилхелм, е въпрос на великодушие, благородство и възвишена куртоазия да поканя на танц наследницата на род, известен преди столетия, но сега съмнителен, обеднял, стигнал до просешка тояга – както своевременно се бях информирал, с нея много-много не танцуват, всеки ще похвали постъпката ми – а тя – колко ли щастлива ще бъде!
Само че тя не показа и капчица радост. Надигна се като автомат и затанцува сковано. Необичайно смутен, говорих малко и то все глупости. Не знам какво беше това, което като наркотик се просмукваше в ръцете ми от кокалестото тяло. По време на танца тя не вдигна очи и изрече само две-три думи с монотонен, почти дрезгав глас. Когато танцът свърши, притиснах я по-здраво до себе си и изтърсих някакъв доста соленичък виц. Лекичко ме отблъсна и вдигна очи. Сега вече те не бяха скрити зад горните клепки – изведнъж се разтвориха неимоверно много и заприличаха на котешки – също тъй зелени, също тъй диви, хищни, страшни. Устните, които преди лениво се докосваха или пък стояха полуотворени, здраво се притиснаха една в друга и станаха остри като бръснач, носът изтъня, а ноздрите й силно набъбнаха и започнаха да потръпват диво… Това продължи не по-дълго от святкането на мълния – после, без да промълви нито дума, тя се отправи – фурия, превърнала се отново в мъртвец, към своята възрастна и, както личеше, доста бедна придружителка. Мисля, че в този момент бях точно толкова блед, колкото и тя. Какви само чувства ме разтърсваха?… Не беше ли това мистично предчувствие за ужасното бъдеще?…
Твърдя: никога преди не бях виждал лице и наполовина толкова страшно и всяващо ужас. И никога не бих повярвал, че толкова мъртвешки бледо лице, каквото не бях срещал нито преди, нито след това, може да пламне като мълния в черния мрак.
Беше решено! Една седмица по-късно отидох при баща й, за да поискам ръката й…
Защо го направих? Не знам. Единственото, което знам е, че не беше продиктувано от разума.
Не я обичах – при условие, че любовта се смята за нещо хубаво и сладко. Но дори и да имаше в чувствата ми подобно усещане, отвращението ми към нея беше десет пъти по-силно. Със сигурност съм обичал повече от нея поне дузина жени, без да ми хрумне да отида с някоя от тях пред олтара. И все пак нещо в нея ме привличаше, нещо тъмно, доста странно, дяволско… Да, дяволът имаше пръст в тази работа, никой друг! Така ме замая, че на моменти тя ми изглеждаше като комично приказен скъпоценен камък, чийто притежател ще може да се смята за щастлив; че дори (не е за вярване!) нейната тънка фигура и нейната бледност ми се струваха от време на време възбуждащи! Голяма е силата на дявола…
Освен това, аз съм много склонен към ексцентричности. Мисълта, че нея, бедната като църковна мишка, но издънка на прославен род, като гръм от ясно небе, без по-близко запознанство, ще направя своя съпруга, гъделичкаше самолюбието ми. Каква сензация ще предизвика това навсякъде! В очите на хората ще изглеждам бърз като мълния и безкористен, великодушен, идеален. А какво ли ще каже за това Негово величество! И как ли ще зарадвам бедния й баща! И нея самата! Бях разузнал от по-рано, че не живее добре при баща си; сигурно ще види в мен своя спасител. Страшно лесно можех да се оженя за много богато момиче; но има ли нужда да увеличавам своите 500 милиона? Да се оженя за дъщерята на американски милиардер, който е натрупал парите си чрез търговия със свине? Не се съмнявам, че бих получил и принцеса от кралски род, отличена с всички достойнства; понеже, като изключим моя род и богатство, смело мога да заявя, че съм красавец, въпреки че и аз имам някои недостатъци. Например височината ми е 1,50 м, тежа 45 кг, останал съм почти без зъби и коса, кьосе съм, също така съм и малко кривоглед и бая куц; ама гора без криво дърво бива ли?
Та затова отидох при баща й – шейсетгодишен пенсиониран старши лейтенант; до по-висок чин не бе успял да стигне и още преди много време беше излязъл в оставка; но не защото му липсваше храброст, интелигентност и усърдие, а защото нямаше човек, който да е в състояние да го изтърпи. В обкръжението си направо беше известен като чудак и саможивец. О, с какво нетърпение очаквах да видя впечатлението, което ще му направи моето великолепно предложение! Но въпреки това, когато чуках на вратата му, сърцето ми биеше тревожно.
Те обитаваха две миниатюрни тавански стаички. Хелга не си беше вкъщи; отдъхнах си, тъй като в този момент, не знам защо, страшно се боях от нея.
Старият лежеше на пода, положил глава върху някаква кутия; беше бос, по риза, пушеше лула и плюеше по стените. Остави ме да постоя малко прав, без да отговори на поздрава ми и без да ме погледне; а после изведнъж скочи толкова рязко, че побягнах с вик към вратата, мислейки, че иска да ме удуши… Даже лицето му можеше да всее страх: беше толкова странно, диво, а в същото време някак хлапашко, безразсъдно и внушаващо уважение. Черните му очи искряха като нажежени въглени. Напомниха ми за очите на дъщерята, когато последния път ги вдигна към мен, но иначе тя и той изобщо не си приличаха.
Представих му се. Сграбчи ме за раменете, дълго се взира в очите ми, а след това мълчаливо ме блъсна на стола. Бях изплашен, но не и оскърбен: обяснявах си тази рязкост и грубост като израз на безгранична радост от толкова височайше посещение. След като събрах кураж, започнах направо, без никакво предисловие, така както си бях решил:
– Осмелявам се, господине, да поискам от Вас ръката на госпожица Хелга.
Но какво стана? Едва-що бях произнесъл тези думи, когато в очите и душата ми се спусна мрак, почувствах се така, сякаш бях прекрачил прага на дверите адови, над които стои надпис: „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете…“
Помълча една минута, без да трепне мускул по лицето му. След това изломоти:
– Ако ти наистина си Щерненхох, момата е твоя, а ако не си – ще излетиш през вратата! Легитимирай се!
Едва сега се почувствах оскърбен и вече се канех да стана, за да си тръгна или да залепя плесница на грубиянина. Но не сторих първото, защото осъзнах, че такова кратко сватосване щеше да ме направи навсякъде за посмешище; а второто – защото се побоявах от смахнатия. Хвърлих на масата визитната си картичка.
– Хм – изръмжа – това не е баш истинска легитимация, но засега няма да изхвръкнеш през вратата. Значи ти си главният съветник на Вили и неговата фаворитка? Е, приличаш си, няма що, по-добре се легитимираш с физиономията си, нежели с тази хартия. Та кога ще бъде сватбата?
– Зависи как ще се споразумеем – отвърнах, заеквайки.
Не знаех какво да мисля.
– Колкото по-рано се отърва от това плашило, толкова по-добре.
– Уф! – най-после почувствах прилив на енергия – Така ли говори един баща за своята собствена плът и кръв?
Старият се разкиска, плясна ме и по двете рамене, а аз едва не се свлякох от стола.
– Понеже си такава ливада, че искаш да станеш неин съпруг и мой зет, ще ми се да ти разкажа някои нещица. Да смятам за своя плът и кръв едно скапано чудовище? Дявол знае какъв я дръвник, я мъжкар на костенурка, я блатен дух е яхнал жена ми.
– Уф, уф, уф!
– Тя беше също такова стърчащо, бяло, нямо плашило. По цели нощи бродеше насам-натам из стаите – туп, туп, туп… Дори и днес, десет години след смъртта си, идва до леглото ми в полунощ и шепне:
– Обичай Хелга, внимавай с нея, не знаеш какво имаш.
Но аз я гледам втренчено, гръмвам срещу нея с пистолета и тя се разнася като дим. Желаех, както подобава, син, истински мъж или поне, ако не крилце, барем перце – едно жизнерадостно момиче; а вместо това – единственото недоносче, с което ме ощастливи вещицата, сякаш напук, е най-големият боклук, какъвто някога съм виждал! Възможно ли е това да бъде моя дъщеря, моя?… Е, докато беше малка, беше друга – толкова дива, че дори на мен понякога ми писваше. Но никога не я наказвах, напротив, насърчавах я, независимо че неведнъж са ме викали тук и там заради нея. Чак когато навърши 10 години, й зашлевих шамар, доста силен. Но не за да я накажа, а защото така ми се прииска. И от този ден се промени изцяло. Всичката й буйност и веселост изчезнаха. Престана да говори, а почти и да се храни, главата й клюмна – плачеща върба, чезнеше – все повече и повече. Мисля, че преди ме обичаше и че след като се разочарова от мен, някак си се разочарова и от целия свят. Голяма работа, заради такава глупост! След това не посегнах да я ударя с години, като се надявах, че ще й мине – но не! Ставаше все по-лошо. Тогава си помислих: същото, което те докара до това състояние, вероятно ще те изведе от него – както се получава при лудите и немите! – и започнах да я млатя ката ден. Напразно, вехнеше все повече и повече, сигурно мозъкът й почна да омеква, та и досега. Нищо не я интересува, всичко й е безразлично, сякаш е някаква обречена, окаяна душа, която не принадлежи на тоя свят. Като че ли само един единствен път, слава богу, дойде малко на себе си: забелязах как през нощта, с нож в ръка, се прокрадва към леглото ми; когато видя, че съм буден и че спокойно я наблюдавам, тя се обърна и сякаш нищо не се е случило, отиде в съседната стая. Скочих, побягнах след нея – беше в леглото си и спеше. На следващия ден нищо не можах да изкопча от нея; така че и до днес не знам дали наистина е искала да ме довърши или е била в сомнамбулно състояние, дали съм имал привидение или е било само сън…
– Това е, мой глупави княже. Още ли я искаш?
– Първо, не ми говори на ти! – избоботих страшно и то само от инат, понеже това, което чух, ме изпълваше с ужас и колебание. След което изкрещях: И второ, искам я! Сигурен съм, че тя е прекрасно създание, щом човек като вас я намира за лоша. Вие, тиранино, сте я довели до това състояние с нечовешките си мъчения. Засрамете се!
– Я, какъв героизъм се криел в това гълъбче! Но ти ще си най-подходящото мъжленце за нея. Ха-ха! Само внимавай, че не се знае какво още ще се пръкне от нея; може би митичен дракон или пък странстващ труп – сигурно ще бъде много интересно… А сега, за да ме оставиш вече на мира, тичай веднага при свещеника, тичай, тичай!
И ме изблъска през вратата. А аз – и до днес ме е срам – най-покорно попитах:
– Но как да си обясня факта, че въпреки стремежа ви да се отървете от дъщеря си, се отнасяте с поклонника й така, че имам огромното желание да зарежа всичко само за да избегна щастието да имам толкова приятен тъст?
– Как? Ами обясни си го така, че нищо на този свят, дори да трябва непрекъснато да гледам тази мърша, не може да ме принуди да се отнасям с един парцал, мошеник и хулиган както подобава.
Сега вече наистина се разлютих:
– Човече! – изревах неочаквано смело. – Така ли говориш с първия мъж в империята? Почакай само! Още утре пенсията ти ще бъде отнета, ще бъдеш затворен, а в дранголника полицаите ще те смелят от бой. Освен това, вече не претендирам за ръката на дъщеря ви!
Втурнах се навън, мрачен, но и невъобразимо щастлив, че съм погребал цялата тази идиотска история. Едва-що се бях озовал на стълбите, когато той се затече след мен и със страшна сила ме вмъкна обратно. Ужасен, страхувайки се от най-лошото, пак не се съпротивлявах на този отявлен луд. Но той, станал неузнаваем, занарежда:
– О, Ваша светлост, моля ви не се сърдете; от мига, в който благоволихте да влезете, получих нервна криза, а тя замъглява разума. Дявол да го вземе! – изрева и се удари с юмрук през устата. Но веднага захленчи отново:
– Почитам Ваша светлост в най-висша степен, възвисений дух озарява вашето лице. Уф! Безпределно съм щастлив, че именно на мен – просяка, червея, недостойния да ви погледне, направихте такова невероятно предложение! Моля за прошка!
– Хайде, хайде – измърморих полууспокоен, полуизплашен да не би моята непримиримост да доведе до изблик на лудост.
– Държите на предложението си, нали? – молеше със сключени ръце.
– Да, да… защо не… но естествено, ще зависи от вашето поведение.
– О, отсега нататък то ще бъде безупречно! Щастлив съм, Ваша светлост!
– Ами ако Хелга не ме обича? – попитах, само за да кажа нещо. Опитвах се да изтръгна ръце от клещите на юмруците му, в които отново ме бе сграбчил.
– Няма да си й единственият, не се притеснявай… Но какво пак изтърсих, нещастникът аз, пак този пристъп… Че коя жена не би ви обичала?
– Но ако все пак не се съгласи?
– Тогава камшикът ми ще я вразуми.
– Уф! Мислите ли, че бих искал жена, която ще се омъжи по принуда?
– Разбира се, че не! Но тя със сигурност вече ви обича, как иначе! Няма да има нужда от камшик, обещавам ви! Моля, Ваша светлост, не ни лишавайте от благоволението си – нали за мърш… за нея ще бъде голямо щастие! В най-висшите среди слабоумието й ще се изгуби, дори е възможно, между вас, мухльовците, да се открои по-добре – ах, пардон, пардон!
– Стига! – изрекох бързо. Поговорете с нея и ми съобщете писмено нейния отговор! Adieu1!
Изпроводи ме с най-дълбоки поклони. Едва-що затворих вратата след себе си и той звучно се изплю. Първите няколко секунди бях объркан, но веднага след това в мен се зароди твърдото решение да зарежа цялата работа. Потънах в блаженство, въпреки че в същото време изгарях от срам заради юначната си, необмислена постъпка. Но ужасната съдба пожела да срещна Хелга на улицата, само на няколко крачки от дома й, и тя да ме погледне с широко отворени очи, огромни и страшни, неподдаващи се на описание. Едва не се строполих от уплаха и тайнствен ужас; затресох се от студ, причерня ми, дори не я поздравих…
Тази среща реши всичко. Дяволската мрежа се спусна плътно над мен. Вече не се съпротивлявях. Сатанинските й очи ме плашеха и денем, и нощем; чувствах, че ще ме подлудят, ако не отнема мощта им, наричайки ги свои.
Макар че се колебах още седмица, бях наясно, че това е смешно и непосилно. Отговорих на изпълненото с много смирение писмо на дъртака. То пристигна още на другия ден след моето посещение и в него се съобщаваше, че Хелга е напълно съгласна – отговорих му…
След месец тя стана моя съпруга.
***
Вървеше към олтара като жертвен агнец; действията й през първата брачна нощ бяха съвсем като на кукла, с каквито си играят малките момиченца – а аз, аз като идиот, не искам, не мога, не смея да го опиша…
На следващото утро, когато се опомних, имах желание да се самоубия от срам, че съм го направил… Казах си: сега, когато е вече жена, сигурно ще се промени. С жените често се случва.
Но не би! Взе да става, доколкото това беше възможно, още по-вяла, по-отпусната, по-отвратителна… Когато не я закачаха, изобщо не проговаряше, а когато я питаха нещо, отговаряше, но само понякога и едносрично. Мъкнеше се по-бавно и от костенурка, очите й бяха слепи за всички. Естествено, не даваше никакви разпореждания на прислугата; ходеше цялата в дрипи. В развлеченията се включваше само когато й заповядвах, но в този случай изпълняваше всичко като машина. Ах, тази пуста представителност!…
– Щерненхохчо! – каза ми Вили. – Ще заприличаш на княз Ставрогин който, за да направи фурор, се оженил за слабоумна и гърбава жена. Прочетох го в един налудничав роман на Достоевски.
– Ей, пиянчо! – подхвърли ми престолонаследникът. – Не си ли взел за жена онзи дървен женски автомат – тази – как се казваше – je m’en fiche2 – от приказките на Хофман?
Само един известен поет, на когото Вили беше дал някога аудиенция и веднага след това беше прогонил с ритници в задника, промълви с възторг:
– Хората често смесват съня с бодърстването, дадената ни от Бога почивка с леността, пълзящия бавно тигър с прасето. Тя спи, спи, спи! И пробуждането ще бъде страшно, особено за вас, княже.
И беше прав, негодникът стихоплетец.
Имаше вече резултат от първата ни брачна нощ… – искам да отбележа. че по-скоро бих умрял от отвращение, страх и нещо непознато,… отколкото втори път… С напредването на бременността забелязах у нея значителни душевни промени. Вече не свеждаше очи. Те бяха непрекъснато втренчени напред – в тайнствената неизвестност. Ускори ход, гласът й стана по-рязък и метален. Докато по цели дни стоеше до прозореца, подобно на статуя, или пък се излежаваше като достопочтеното си татенце на земята, сега започна да ходи сред природата; имаше нощи, които прекарваше сама в гората. Постоянно четеше, а няколко пъти, чудо на чудесата, дори се засмя. Нерядко сама се обръщаше към мен и известно време разговаряше, както разговарят нормалните хора…
Това нейно състояние взе бързо да укрепва и да прави впечатление след послеродовия период. Тя благополучно роди едно живичко и приличащо на мен момченце. Сега вече даваше нареждания на голяма част от прислугата, и то по такъв начин, че всички смирено й се подчиняваха. Непрекъснато пишеше нещо. На моменти очите й зловещо проблясваха, но преобладаваше настроение на дълбока замисленост и меланхолия. Всъщност едва сега аз започнах да изпитвам към нея някаква топла симпатия и копнеж. Веднъж се осмелих да легна в леглото й преди още да е влязла в спалнята си. Без да се уплаши, безчувствена ме гледа дълго време, а след това отиде в кучкарника и прекара на сламата цялата нощ. Тръпнех от тайнствено предчувствие, че много скоро ще се случи нещо ужасно. И то се случи! Избухването обаче беше много по-страшно, отколкото го рисуваше моето въображение.
Седях над люлката на невръстния си син. Хелга лежеше малко по-нататък, върху дивана, и пишеше. Аз галех редките руси косици на моето момченце и му говорех:
– Мое златно мъниче, ти си мое, мое, нали? Хайде, кажи! Кимни поне с главичка!“ И сам направих така, че да кимне. „Виждаш ли! Не може и да бъде иначе! Та нали изцяло приличаш на мен, а от майка си не си взел нищо. Нямаш нейните огромни като чинии очи, а имаш такива мънички, доверчиви очи – като мен. Имаш светлички, редички косици, каквито съм имал и аз, и същото мъничко, кръгличко като вишничка носле.
Чу се съскане, ужасяващо… Уплашен се озърнах дали няма змия в стаята… Хелга продължаваше да пише спокойно, без да вдига очи. А аз, въпреки че нещо ми казваше веднага да се махна, продължих, за съжаление, и то само от някакъв безсмислен инат…
– Хелмутчо мой, защо гледкаш мама така? Сякаш се страхуваш от нея…Не се бой, тя нищо няма да ти стори, а ако поиска да те нашляпа, тати няма да позволи – та нали си целият на мен…
Чу се страшен, но приглушен звук, така, както изревава неволно в цирка леопардът, виждайки горящия прът. И тутакси детската главичка изчезна под възглавницата. Тя се люлееше… Без да знам какво означава това, се огледах и видях как Хелга – въплъщение на горгоната Медуза – държи новороденото за глезенчето, с главата надолу. И веднага след това мъничкото телце полетя над зловещата майка… Усетих страшен удар и загубих съзнание.
Когато се окопитих, видях жена си, седнала на земята по турски, да пуши пура. Между нея и мен лежеше неподвижното голо телце с разбито черепче. Почувствах нещо лепкаво в косите – пипнах – кръв и мозък! Много дълго време не можех да осъзная какво е станало, бидейки все още зашеметен от удара в черепа. Тогава тя проговори със спокоен, страшен, съвсем различен от когато и да било преди глас:
– Тайнствени сили упоиха душата ми още като дете, подчиниха волята ми. Само затова стана възможно да се свържа с теб, най-отвратителен ми от всички. Отхвърлих ги победоносно и сега стоя тук нова, силна и страшна; горко на всеки, който се изпречи на пътя ми! Ти ме оскверни завинаги – не с това, че спа с мен, а с това, че ме принуди да нося девет месеца в себе си твоето гнусотийче, че то стана част от мен и аз от него – щях да полудея!… Трябваше да умре! Запомни: бавачката е изпуснала на главата му голямото златно преспапие; ако кажеш друго, ще оповестя – свидетели няма – че ти си го убил! От днес нататък няма да си разменяме нито дума, за най-необходимото ще си пишем, само че не с твоя почерк, защото от него ми се повръща. И излезе.
Ще бъда възможно най-кратък. Подчиних се на диктата й. С личната намеса на императора наказанието на бавачката беше увеличено от 4 на 8 години. Най-напред Хелга се захвана с управлението на имуществото ми и, трябва да й се признае, управляваше го добре. Всичко трепереше пред нея. Два пъти се осмелих да я заговоря и всеки път в отговор ми зашлевяваше, с предварително сложена ръкавица, такъв шамар, че свят ми се завиваше. Но най-лошото беше, че тя все повече започваше да ми харесва. Защото и външността й се промени до неузнаваемост – тя порозовя, напълня, стана най-чаровната жена на света. Докато вършеше всичко с готовност, не я забелязвах; и едва сега, когато стана недостижима за мен, зажадувах за нея. В копнежа си по нея ми хрумна една нещастна мисъл.
– Някога тя се е укротила вследствие на побоя на баща си; вероятно и сега подобна процедура ще я направи отстъпчива; не желаех обаче отново да изпадне в предишното си състояние на апатия, но пък ако всичко станеше в разумни граници, половинчато, щеше да е най-добре.
И посетих, за първи път след деня на годежа, премилия си тъст. Той беше самата любезност. Сега съжалявам, че не му обрисувах в най-ярки краски каква огромна промяна е станала с дъщеря му… Превърнах се в плах свидетел на страшната сцена, която се разигра на следващия ден. Старецът, съзирайки дъщеря си, наместо поздрав, я удари с камшика през раменете – и в следващия миг камата потъна в гърлото му. След дълга борба със смъртта той оздравя и се закле да отмъсти. Скоро след това, бяла като тебешир, Хелга се довлече от гората на четири крака. Беше простреляна в гърдите. Но на следващия ден баща й бе намерен в гората с прострелян череп. Хелга оздравя. Някакъв си бракониер свършил от ръката на палача.
От този момент нататък тя престана да се занимава със стопанска работа и се съсредоточи върху разни други неща, за които изобщо не искам и да споменавам… Скоро замина ненадейно и се върна чак след две години. За това къде е била и какви ги е вършила, не знам почти нищо със сигурност. Била обиколила всички кътчета на земята и, сякаш морето й е до колене, разправя слухът, че се опитала да посети дъното на океана, вътрешността на земята през вулканичен кратер, а дори и Венера, което беше лудост. Говореше се, че била главатарка на разбойнически банди и че убивала с лекарска точност. Вярвам на това, защото знам, че след завръщането й в Германия, на съвестта й вече тежаха цели шест убийства. А какви още ги беше надробила! Например, била основала таен съюз на най-красивите жени и младежи, където се упражняваше садизъм, флагелантизъм3, мазохизъм, лесбийство, фантастични мастурбации, содомия, съвокупление с различни метални, движещи се чудесии, със страховити восъчни кукли, та дори и с истински страшилища и т.н., и т.н. Но с мъже по нормалния начин не беше лягала, тъй като твърде много ги презираше; не беше нарушила съпружеската вярност – и това бе единствената причина да не я накажа за безбожните й мерзости. Най-накрая, когато буйствата й преляха чашата на търпението, тя бе принудена, с личната намеса на императора, да напусне империята му. – Наклонностите – каза ми той – на твоята госпожа са разбираеми и най-вече похвални, но нали знаеш, Хелмутчо, че тази безбожна и безотечествена социалистическа сган може да бъде и дръзка и да направи от това аферка – и без това си имаме доста скандалчета…; знаеш ли – нека madamme да отплува за известно време в Камерун! Ще й дам собственоръчна препоръка до губернатора – да й предостави там черен материал за мъчения и други забави, колкото й душа иска!…
Но негрите не я дразнеха, смяташе ги за полумаймуни, а на животните тази перверзна жена никога не вредеше; напротив, на няколко пъти се случваше, като види човек, който тормози животно, да го застреля, без много да му мисли.
Когато, чак след половин година, се върна от Африка, тя донесе със себе си „чудесни“ дарове: лъв, тигър, черна пантера и ягуар, всичките – прекрасни, гигантски екземпляри. По-голямата част от огромния парк – най-малко един квадратен километър площ, тя превърна в зоологическа градина. За да изпитват удоволствие от лова, ги хранеше с живи овце, кози, коне, бикове, та дори им накупи хипопотами и носорози. Понякога ставаше страхотно зрелище. По цели дни прекарваше в прелестната им компания, винаги без оръжие, обикновено съвсем гола. Но никой не е в състояние да си представи колко я обичаха всички те. Още като я видеха да приближава отдалече, политаха към мрежите и захващаха такъв рев, че всички прозорци на замъка задрънчаваха. А когато влизаше при тях – то не бяха огромни, гротескни скокове около нея и над нея! Като гледах всичко това отстрани, макар че вътрешно треперех, понякога се пуквах от смях. Прегръщаха я, лягаха пред нея по гръб като кучета, целуваха я и я лижеха – и, пощръклели от радост, започваха и помежду си, ревящи от смях, да се боричкат и въобще така безумно се държаха, сякаш имаха разум. А и тя по нищо не им отстъпваше в лудуването. Ходеше на четири крака, стараеше се, бедничката, да наподоби техните ревове и скокове, боричкаше се с тях, яздеше на гърбовете им, катереше се пред тях по дърветата и скачаше оттам, а те я хващаха в лапите си – бих се учудил, ако и едно ребро й е останало цяло; целуваше муцуните им, лижеше техните – няма да кажа какво, оставяше мазохистично тялото си да бъде облизано от грапавите им езици, сякаш бяха една кръв. А освен това… Надяваше се, че може да има потомство; че по волята на една нейна прищявка природата смирено ще направи изключение от законите си. А как говореше с тях! Нежно като майка на кърмачето си. Организираше им едночасови лекции за философията, за Бога, за понятието „Аз“… И те през цялото това време не шукваха, със страшни очи, втренчени неотменно в нея, – нито един професор по философия не би могъл да си пожелае по-благодарна аудитория. Но най-често им пееше меланхолични песни и плачеше, срамувайки се от това, и криеше, и бършеше лице в гривата на лъва и бакенбардите на тигъра.
Причината – беше променена! Изчезна нейната необузданост и, с изключение на палуването й със зверовете, не вършеше вече екстравагантности. Все конвулсивно замислена, само драскаше нещо и свиреше лошо на пиано. По цели дни бягаше бясно насам-натам из залите и, сякаш някой я душеше, продължително скимтеше в нощите. Ставаше все по-тъжна, по-унила и по-лоша. Отново започна да бледнее и слабее…
– Пак ще се превърне в мъртва кукла! – започнах да ликувам вътрешно. – Пак ще бъде моя!.. О, дай боже отново да оглупее! Тъй като таен копнеж по плътта й ме изгаряше все повече и повече; и защо ли пък не? Нямах ли право на това по закон? Нима не беше моя? Тогава за какво са законите? За какво са църковните святости и светите тайнства? С ярост ме изпълваше фактът, че нямам право да се докосна до безспорното си имущество; не би ли се разлютил всеки, ако няма право да влезе в жилището, което почтено е наел и платил? Гадна просякиня! Но – уви! Тя всъщност разполага с всичко мое, а аз – с нищо от своето! За какво ми е неизброимото богатство, когато е достатъчен само един неин смъртоносен поглед – и всичко е нейно?…
Пак престана да говори, почти не ядеше. По цели часове си играеше с револвера.
– Ох, какво да правя с този живот? – чух я на всичкото отгоре един път да стене. – Страшни тъми, тъми навсякъде…; има ли някъде светлина?…Ах, няма! Та нали тъмата е светлина и светлината – тъма. И всичко е само една бездна на безумието… О, ти, моя Душо!
– Боже – казват хората – помогни ми! Но как можеш да ми помогнеш ти, изтерзаната?…Но… какво нямам… Воля?… Ала тя е по-безволева и по-изтерзана от който и да е мой животински нагон… Нищо, нищичко няма в нея – късче дрипа!…Ох, защо? Защо?… Ах, знам! Защото съм жена, само една жена!…
Така дрънкаше тогава – и вехнеше, вехнеше.
– Сега е моментът! – казах си аз най-накрая и веднъж, в пристъп на храброст, обвих с ръце шията й. Веднага след това бях лишен и от последните си два предни зъба. Но тя продължаваше да вехне и да вехне.
И тогава – беше на 23 години и сияйният август жареше – с нея отново се случи нещо твърде странно.
Изведнъж взе постоянно да се смее, подскачаше и танцуваше, тананикаше си весели песнички; често се оглеждаше в огледалото, усмихваше се сама на себе си, а после внезапно почваше да плаче, но плачът й изобщо не беше трагичен. От Берлин си поръча куп прекрасни дрехи и най-фино бельо; преди това изобщо не си обръщаше внимание, често ходеше облечена направо като дрипа, вярвайки, че няма нужда да подчертава красотата си с красиво облекло. Започна да се отнася с всички наистина любезно, дори приятелски; а най-невероятното е, че и мен ме заговори няколко пъти, поласка ме, естествено не без ирония. Възбуден, един път й казах:
– Хелга, не се ли пробужда в теб най-накрая любов към мен?
– О, ти, дръвник глупав! – разсмя се тя, запищя като луда и се отдалечи, подскачайки.
Струва ми се, че беше права; и сигурно никога не би ми хрумнало коя е простата причина за всичко това, ако не бях научил благодарение на чистата случайност.
Тъкмо тогава живеехме в моя замък Ратентемпъл, в планината Харц. В грамадна черна сграда, в един от най-древните, най-прословутите средновековни забележителности в Германия.
На 12 август се забавих във внушителната кула на замъка, занимавайки се там с гълъбите. В два следобед видях Хелга да излиза на обичайната си разходка, от която се връщаше чак през нощта. Беше облечена в светлолазурна дреха. Бях си играл с птиците около половин час, когато случайно зърнах в далечината синя точка. Сигурно е тя, казах си, и ми беше някак чудно, че я виждам толкова рано.
И изведнъж, спомняйки си, че в кулата има доста сносен бинокъл, закопнях да я зърна, макар и отдалече, все едно че е пред мен. Малко след това със сигурност различавах нейния тигров, а сега вече отново порозовял профил.
Тя така бързо се беше устремила напред, че сякаш преследваше заек. Не успя да ми убегне и блажената й усмивка. След малко започна да изкачва хълмчето…
Аха-аха да отлепя лице от стъклото, и тогава видях мъжка фигура, която изкачваше хълма от другата страна. Не знам защо, но през главата ми премина тъмната и някак кошмарна мисъл:
– Това е пръст на съдбата! Защо ли не извърнах очи от телескопа секунда по-рано?
Хелга стигна до върха и изведнъж изчезна, сякаш пропадна вдън земя. Минута след това на хълма изникна и мъжът. Хелга отново се появи, разпери ръце и падна в обятията му.
Тази случка ме разтърси много по-силно, отколкото би могло да се очаква. Доста пестеливо описвах всички страдания, които ми причиняваше бракът до този момент; въпреки това вероятно всеки читател ще каже, че след всичко преживяно не би трябвало, логично погледнато, подобно събитие да ме засегне. Но чувствата са ирационални, безумни; и изневярата на съпругата е за мъжа най-страшнато и унизително нещо. Това, че Хелга не беше нарушила досега своя обет за вярност в обятията на друг мъж, беше единствената моя утеха в цялото ми страдание с нея; а сега и тази единствена светлинка изгасна. Целият свят зейна срещу ми като нощ. Всички ужасяващи страни на връзката ми с този дявол се изправиха пред мен като страшилища, всички безутешни спомени ме връхлетяха като рояк зли стършели… Страшната болка и още по-страшният гняв не ми дадоха да затворя очи през цялата нощ. С какъв копнеж планувах да удуша, да посека, да направя това женско чудовище на пух и прах. Заклевах се в най-страховитото отмъщение…
На следващия ден още рано сутринта се изкачих на въпросния хълм. Посред неголемия връх имаше малка, покрита с изпомачкана трева, котловина. Беше пълна с късчета хартия, дантела, остатъци от храна, фасове, бутилки – празни и пълни, и т.н. В близост една до друга бяха разположени две грамади от големи камъни, повечето достатъчно леки, така че силата ми стигна да ги отместя.
В по-малката грамада например намерих белоснежни, меки, предизвикателни възглавници, бичове, плетени камшици и най-редки садистични инструменти. Когато отместих няколко камъка от по-голямата купчина, съзрях между тях кухина, достатъчно голяма, за да побере моята неголяма личност. Като я издълбах още повече с ловния си нож, легнах в нея и се закрих отново, след дълги усилия, с разместените камъни. С радост установих, че съм добре скрит. Едва ли някой би забелязал, че там лежи човек; а и дори да видеше малка част от дрехата ми, със сигурност не би й обърнал внимание: цветът на камъните не се различаваше от цвета на дрехите ми. Но аз виждах отлично котловината през процепа. Изпълнен с особено сатанинско задоволство, се върнах вкъщи.
Реших, че ще застрелям и двамата от укритието си; макар да усещах, че няма да имам куража да го направя, моята страст не обръщаше внимание на това чувство.
***
На следващата сутрин напуснах замъка под предлог, че отивам на лов и един час преди любовниците да дойдат на хълма, се скрих пак в камънака, с пушка, револвер и нож. Но вече бях решил, че днес, поне за този ден, им подарявам живота и само ще наблюдавам. Колко трудно течеше за мен времето в тази каменна усмирителна риза! Страхът се засилваше, разтърсваше слабините ми, тракаше със зъбите ми. Беше ми студено, макар че слънцето жестоко печеше. И тъкмо вече се канех да махна неприятната покривка и да хукна; когато изведнъж над билото цъфна сатанинското лице на Хелга. Беше облечена като Клеопатра или Семирамида или някоя там подобна отрепка… Чудно как се бе добрала дотук в тези маскарадни дрехи през местност, която беше доста населена.
Спря се. Пийна от една бутилка. Извади от малката купчина с камъни няколко възглавнички, хвърли ги в котловината, изтегна се върху тях по гръб и, ритайки с крака във въздуха, запя с гласа на Валкирия безсрамна песен, с която примамваше любовника си. После скочи и, ревейки през смях и сълзи, завика към вятъра неразбираеми заклинания. И пак се отпусна на възглавничките, и като се извиваше сладострастно, целуваше голите си бедра и удряше силно коленете си с пръчицата, черната тънка пръчица, която носеше постоянно, подобно на драгун. После изведнъж се огледа:
– Вече е под хълмчето!… Макар че неговото желание е да го посрещам винаги съвсем гола, днес ще оставя тези прелестни дрехи поне в началото, нека ме накаже за това, ако иска…
Той се появи след минутка. Хелга се хвърли върху него като леопард на хиена… Що за човек беше той? Момче, вероятно по-младо от нея. Беше наистина грозен. От десет войника щяха девет да ми харесат повече, отколкото той. Признавам, че бе добре развит, не беше слаб като нея, а когато видях голите му плещи, се затресох и си казах: не бих искал да попадам в лапите на този… Ами лицето му? Дълги, срамно разбъркани коси. Изглеждаше като композитор или поет, или пък някакъв подобен несретник; но по-скоро като бандит или международен крадец. И отгоре на всичко приличаше на дете… Удивително, ненормално, гнусно лице!…
И е предпочела такъв пред мен, според оценките на приятелите ми – красавец!… А освен това беше облечен като хулиган… протрито, кално палто, оръфани крачоли, мазна яка, вратовръзка, изместена чак на тила; на обувките му пък – толкова пръст, че можеше и картофи да посади там… Такъв, такъв значи си е избрала съпругата на първия дворянин на Германия… дамата, около която и императорските синове само плахо се увиват. Но трябва да кажа, че неговата дръзка физиономия ми всяваше такова уважение, че когато неговите очи на повелител погледнаха към купчината, в която бях скрит, неволно се свих на кълбо… И как не – честният човек винаги се бои от бандити.
Никога не бих повярвал, че е възможно с такава ожесточеност жена, та била тя и Хелга, да прояви своята любов!… Не мога, не искам да го описвам… Известно време хулиганът не реагира, игра си с тялото й като с късче парцал, при това се хилеше. После изведнъж я хвърли на възглавниците. А тя, пред която и най-големите аристократи трепереха, остана да лежи като захвърлено в ъгъла, добре тренирано кученце – с краченцата нагоре. Само дето сключи молитвено ръце. Негодникът се просна на земята, на два метра от нея. И тогава между тях протече странен, много странен разговор; за съжаление бях толкова объркан, че ще съумея да го възпроизведа само отчасти.
Помълчаха няколко минути; хулиганът си палеше лулата, от която изскачаха черни капки…
– Говори! – забуча със задавен, излизащ сякаш от вътрешността на празен храм, глас; и едновременно с това я прасна по голото коляно с нейната си пръчка така, че в продължение на минута от него на възглавницата се стичаха червени капки.
– Единствен мой – ти, мой единствени! – започна да вие моята уличница, без да помръдне. – Тъкмо мислех над следното: как е възможно непрестанно да се чувствам така, сякаш седя на горещо желязо, когато не те виждам, не те чувам и не те докосвам? Все повече започвам да не издържам без присъствието на твоето тяло дори за миг… Преди си казвах: ако ме завладее тази лудост, която наричат любов, ще ми стига за вечни времена нейната магия в душата ми, ще бъда изцяло с нея и нейна, а тя – с мен и моя! Само хорицата без фантазия и без дух се нуждаят от допира на грубото тяло, око да види – ръка да пипне, да слушат с грубите си уши този груб, материален глас…, защото, скъпи мой, твоят глас е така просташки в сравнение с небесната музика на ангелите, с която всеки твой дъх е в сънищата ми. И, всъщност, колко си грозен в сравнение със страшните серафимски и свръхмистични дракони, които всяка вечер призрачно сладко ме навестяват и целуват… Това си ти! Обаче, въпреки всичко, имам нужда да те виждам и чувам постоянно… Аз… Любовта е глупост, най-великата от всички! Който се влюби, престава да бъде човек. Волята се разтваря в нейното блато. Никой луд не е достатъчно луд за влюбения. Който се влюби, трябва веднага да бъде обесен. Няма кътче на света, което да приеме отритнатия. За него смъртта е спасение. По-добре да пукне, отколкото да стане безчестен, за което люб…
– Жена! – прозя се той.
– Ти, естествено, не ме обичаш, нали? Така ли е? Не изпитваш нужда да бъда постоянно до теб, нали? На теб ти стига и само когато копнееш за мен, да мастурбираш, нали? Добра съм само да ме биеш, нали? Е, хайде, кажи ми го, кажи го, за да мога най-накрая да се застрелям!
– Глупава винаги и навсякъде! – засъска зеленият младеж. Този твой начин да обичаш е присъщ на цялото женско войнство без изключение и на 98% от мъжете или на развратените жени. Мъжът се познава по това, че не го знае. Ти страшно ме привличаш – дяволски съблазнителна си, коварен звяр, не бих казал, че нещо на тази въшлива земя може да ме привлече повече…, с изключение на нея самата. Гадна лепка!… Но реших окончателно: увеличи ли се това срамно влияние върху мен още съвсем малко – никога вече няма да се видим! Любовта е като куче; ако слуша, е добро; не слуша ли, прииска ли му се да ми скочи на гърлото – ще бъде удушено! Момиче, преследвам по-висши цели от женските бедра. Ти за мен си само най-хубавият сладкиш, но аз не живея, за да ям!
– Знам това, знам, мой възвишен и свят! – подмилкваше се тя покорно на грубиянина негодяй. – И това напълно ми стига. Само понякога да чувстваш нещо нежно и истинско към мен… Не желая да бъдеш жена или роб, Владетелю мой! Мъжът само си играе с жената, изнасилва я и я унищожава…. Но е длъжен да го прави както подобава: почтено, по мъжки да я обича, а тя пък по женски – него… – И подавайки му дебела брезова метла, се метна по корем. С един замах само той така смъкна драгоценната й, обшита със златни и диамантени звезди рокля, че от нея останаха единствено парцали. После й прасна около 40 удара, и то какви! Аз бих умрял от толкова бой! Съскаше и квичеше, но звукът не беше по-силен от свистенето на метлата; мяташе задника си, който днес за първи път виждах гол – но нито веднъж не се опита да го закрие с длан…
След това, покривайки с носна кърпичка червеното си, изкривено лице, се затътри на колене до хулигана и положи глава върху корема му. Като куче…
– И да говорех с божиите слова, не бих могла да ти изразя благодарността си! Ти ми даде всичко, всичко и цялата съм твой дар и твоя собственост! Бях нощ, ти я превърна в слънце; бях празна, а ти ме напълни и препълни със злато, диаманти и аромати. С болка и отвращение бях измъчвана от дяволска ръка. Гръмовна Ниагара на безконечно смъртоносно блаженство и Благословение – летящо не надолу, а нагоре, към всички висши сили – ето това направи ти от мен. Всяка прашинка, която сега виждам, за мен е лъч от Божието око! Всяка мисъл – феерично зловещо цвете. От най-изпадналата просякиня ти направи императрица на императриците, не, това не е достатъчно силно! От слузестия червей – богиня. Какво е някаква си там – ни риба, ни рак – Хера или Афродита на глупеца Омир в сравнение с мен?
– Е, нали винаги ти казвам, че си моята малка глупава мокрица4 – изръмжа той, като я претъркулваше насам-натам изпитателно, така както лъвът претъркулва с лапата си уловения човек, без да знае дали е още жив или е мъртъв. И моята прелестна госпожа се оставяше да я въргалят като точилка за юфка и продължаваше да шепти, превързвайки, доколкото може, раните с остатъците от роклята си.
– Да, това съм аз! Мокрица, кучка, червей – жена! Торна яма, от която растат отвратителни деца. Майната ни на нас! Ние сме нули; едва когато при нас дойде мъж, от нули и ние ставаме нещичко. Мустаковидни растения; без вас просто нямаме смисъл; Ние сме 1/10, мъжът – 9/10. Щеше да бъде напълно нормално, ако всеки мъж размазва всяка жена ей така, без причина. И най-ниският, най-слабият мъж е по-висш и от най-висшата жена – не се хили, ти си още момченце! Но си мъж, най-висшият мъж, единственият истински мъж. Ти единствен имаш характер, самоувереност, Воля, която действително завладява; ти винаги правиш само това, което искаш; никога не те прецакват. Ти единствен стоиш здраво на земята, докато цялото останало човечество се клатушка пияно. Ти си моят Наполеон – знаеш ли, че приличаш на портрета му от Герен? Ти имаш нещо спиритуално в лицето си и въпреки това нямаш нищо общо с Хамлет… А аз, аз съм най-слабата, най-смачканата жена на света! Нямаш си представа! И тя се разплака. – За чудото на женската сила, за пламъка на храбростта плащам навсякъде – и какво съм? Повлекана, само един парцал, подхвърлян от тайни, черни вихрушки… Не съм и човек, а странен инструмент; не, какви ги говоря, висша Игра – само една игра! Моя скала гранитна скала, поне ти преди ме смяташе за силна. Но как може да бъде силен този, който като мен, в детска възраст, оглупява за доста години напред, а когато се пробудих от това, то беше, за да полудея…
– Разкажи ми най-после биографията си! И възможно най-кратко!
– Ще ти я разкажа. Възможно най-кратко. Ти си първият и последният, който ще я узнае!
Детството ми беше доста необикновено, възпитанието ми – единствено по рода си. Баща ми – по онова време не беше още такъв страшен дивак, какъвто стана по-късно, въпреки че беше голям мизантроп по рождение – имаше една мечта: да си наплоди потомък, който да бъде възможно най-енергичен, независим, героичен, пламенен, див и аморален. Не го разочаровах; бях добро тесто за неговите, разбира се малко несръчни, ръце. Със смелост, заслужаваща уважение, ме възпитаваше така, както сигурно не бе възпитавано нито едно дете: да стане не добра кокошка, овца, а страшна орлица, лъвица. Ти, естествено, не си сред глупците, които тук биха рекли: ето, тя затова стана добра, защото беше възпитана по такъв начин; това, което съм, бих станала при всякакви обстоятелства; но сигурно под благодатното слънце съм израснала малко повече, отколкото би било под обичайните облаци на овчето възпитание.
Обичаше ме; единствено мен в целия свят; презираше всички хора – с изключение на себе си (бедничкият!); и в мен виждаше себе си. Така мило, по детски трогателно и нежно се държеше винаги с мен, а жестоко и безцеремонно с всички останали. Ако ме наказваше, то беше, защото според неговата преценка бях прекалено кротка, без достатъчно кураж, внимателна. Обичах го, не се срамувам от това… Но днес, въпреки че го убих, все още го ненавиждам до смърт – ох! ох!… Презирах всички хора сякаш бяха насекоми, само в него виждах човека – себе си. Но това виждах и в майка си. Сомнамбулно, призрачно, непрестанно размишляващо, но не и слабо същество; красива като паднал ангел; – макар че бих я убила като него, ако беше жива… Начинът, по който той ме възпитаваше, определено не й беше по вкуса; плачеше над щуротиите ми, но казваше: в тях е едно от проявленията на Божията вездесъщност и който воюва с тях, значи воюва с Бога… Ако се случеше да ме накаже понякога, то беше за това, че не четях с необходимото прилежание разните скучни, мистични книги, които тя, клетата, ценеше повече от всичко. Но аз й се сърдех съвсем малко, както впрочем и на татко, преди да ме накаже за ниския поклон пред шефа му, полковника.
Когато настъпи въпросният ден, бях точно на десет години. Няколко дена преди това, хващайки се на бас с приятелките ми, минах по обед през площада гола голеничка. Баща ми узна още същия ден, хихикаше радостно, целуваше ме и се наложи да попуша от лулата му.
Стана голям скандал. Баща ми получи от началството страхотно мъмрене, и тъй като не си затваряше устата – пенсия. Но това го разбрах осем години по-късно. Misera mens humana!5 Когато се върна от полковника, най-неочаквано ме върза за пейката и ме заудря жестоко.
Това само по себе си не беше нищо особено – страшното беше, че докато крещеше, изведнъж започна да ми говори глупостите на всички останали моралисти, които винаги ми описваше като насекоми, съществуващи поради една причина – да ги размажеш…; страшното беше, че моят идеал с един замах се превърна в най-краставото влечуго… Разбираш ли?
Та нали стореното от мен не беше с нищо по-лошо от безбройните ми предишни лудории, които той приветстваше с радост, макар че му причиняваха страшни неприятности. А сега изведнъж се срина! Изневери на себе си. Слаб човек… Беше много ядосан; вероятно тук имаше пръст и садизмът; бих му го простила, и повече дори, но при никакви обстоятелства гневът не трябва да владее действията на Мъжа. Всъщност, Мъжът не трябва никога да е ядосан; тебе, момко, никога не съм те виждала ядосан. Ако истинският Наполеон си е бил позволил да се поддаде на яда дори и за една минута, не би дочакал и Тулон. Виждах в баща си нещо повече от Наполеон; а сега, по силата на противоположностите, виждам най-голямото говедо на света…
Когато ме отвърза, аз се хвърлих отчаяно към майка си, която мълчаливо наблюдаваше това принудително наказание. Инстинктивно търсех в нея убежище, където отново да намеря вяра в нещо… „Мамичко, говори, кажи ми каквото и да е! Нали той е полудял, нали той е полудял!“
И днес още бих искала да разбера как би се държала тя, ако разбеснелият ми баща не беше заревал:
– Дай й да разбере, че между родителите съществува единомислие, дай й да разбере как трябва да се постъпва с такава покварена и извратена безобразница!
И тя ми хвърли един бой не по-малък от неговия, и което беше по-лошо, съпровождаше го с думите: „Безсрамнице, уличнице“ – и т.н… Забрави тази женска креатура за своите „божи проявления“!… Затова и умря след година…
Невъзможно е да се опише какво ми беше. Час по-късно се търкалях по пода, ревях от отчаяние и разбивах всичко около себе си. Но двамата подлеци явно изпитваха някакъв мистичен респект и излязоха някъде… Всичко за мен се превърна в черна нощ – знаеш ли какво е пълно разочарование?.. Едно десетгодишно момиче, разбира се, не би могло само да го превъзмогне, но ти ми заповяда, мили, да бъда възможно най-кратка!
В моята безконечна нощ изведнъж доплува до мен нещо белоснежно. Нямаше форма; и имаше форма. Кълбо мъгла? Животно? Човек? Роза? Звезда?… Не знам. То беше едновременно и сладко, и страшно… Целуна ме по челото. „Спи, спи, дете мое, заспи за дълго! Никой не се нуждае от сън повече от теб, за да си силна за своя път към вечността, Твоя път към мен! Спи, дете мое, спи!“ И щом то ме целуна, почувствах огромно облекчение, и чух, сякаш нещо в мозъка ми се счупи, но така гладичко, крехко, така безболезнено се счупи, както се чупи под водата тънката ледена ципица. И след това – вече нищо не знам.
Господа учените биха обяснили цялата работа с това, че вследствие на вълнение ми се е спукало някое кръвоносно съдче в главата, и че от вливането на кръв в мозъка съм полудяла. Но аз знам, че всичко бе причинено от целувката на онова Бяло Нещо.
Мозъкът, нервите, тялото не са нищо друго, освен една смътна, груба видимост на това, което става в душата. Ако се спука вена, не е виновна тя, друг го е причинил; душата се срутва, и това някак си трябва да може да се види както с невъоръжено око, така и с микроскоп. Вселената е само една безплътна сянка на Душата.
Осем години живях в някакъв неописуем полусън; сякаш заспиваш или бавничко се пробуждаш. Сомнамбулствах. Не си спомням почти нищо. Никакъв спомен не ми е останал от смъртта на майка ми, нито от това, че баща ми ме биеше всеки ден, за да ме накара да се опомня. Нито… но ти заръча да бъда кратка.
Кога започна пробуждането ми?… Първият път беше само предизвестие: тогава, когато господин Отвращение ме притисна към себе си по време на танц и ми каза нещо – не знам вече какво – много отвратително… Изведнъж непознати чувства се надигнаха в мен. Те бяха предусещане за бъдещето… Но подобно на самотна мълния, прореваваща в черната нощ, отново изчезнаха и настана нощ.
Това чувство стана постоянно – о, с моята бременност… В бедната спяща душа започна да се заражда – там долу, там някъде долу… – някаква много странна гнъс… За ембриона не знаех нищо; знаех само за гнъста. А тя растеше и растеше. И под нейния дяволски топъл дъх се топеше вкочанената ми душа. Бавно, бавно. Гнъста от мен и от нещо непознато; това аз ли бях или нещо друго? Но най-отвратителното беше, че не знаех… Някакъв ужасен, уродлив змей отдолу… Ако беше някой друг, би го изял, но по мен все още нямаше нищо за изяждане… Тогава ме… роди!… Аз съм дете на гнъста – нищо повече! Но дори и Ти не можеш да разбереш това! Само бездните на Съня понякога нашепват нещо подобно, – експлодират и моментално угасват, забравят се…
Най-после гнъста излезе от мен. И въпреки това остана в мен завинаги – като глава на тения. Душата ми почувства огромно облекчение, повече, отколкото тялото, благодарение на факта, че сега моята гнъс изведнъж стана активна: но мен вече – лежаща съвсем неудобно под нейния грамаден корем – не ме владееше; впрочем тя ме мяташе още повече от преди, но събудената воля се биеше с нея – достойна съперница; така продължава и до днес. А гнъста се превърна в неистова омраза. Омразата на гнъста и гнъста на омразата – защото няма нищо по-отвратително от омразата: това е тайната на моята същност. Тя диктуваше цялото ми по-нататъшно поведение: смъртоносната, пълна с отвращение неприязън към всичко, което е извън мен…
– Гъско, нима може да има нещо извън теб?
– Прав си, както винаги… Нищо не е извън мен – само дяволската лъжа на това „Аз“ хленчи робски в мен: съществува нещо извън Теб. О, как чакам с нетърпение да обсъдя с теб този най-важен въпрос – там в Кордилерите – ти, мое фантомче, парадоксално по-мъдро от мен… Е, не се мръщи, твоята кучка ще бъде кратка – тя е златна, нали, нали? Хайде, хайде!
Казах: което е „извън мен“, но каквото и да правиш, непрекъснато чувстваш, че в Теб има нещо друго. Ние сме само едни червеи; безсилни сме, подобно на Бъркли, всяко глупаво зрително или слухово усещане смятаме за безразличен сън, за Своя Игричка, за плазма на Волята ни и им се подчиняваме! Не се мръщи – ти си момче – жената винаги е по-зряла, аз знам повече, отколкото ти. И започна полунашега, полунасериозно да го удря с пестници по главата. Той дори не си извади лулата от устата, а само се хилеше, най-накрая я хвърли поне пет метра встрани и тя прелетя през въздуха като топка. Допълзя до него на колене и отново продължи:
– Трудно е да бъдем кратки, когато разказваме за същността на своя живот. Освен това : убих тази малка гнъс при самоотбрана; иначе тя щеше да ме убие. Убих баща си – този луд трябваше да пукне! Щях да го пощадя, ако беше пристъпил към мен не с ремъка, а със спомените си за провалената военна кариера… Оставаше господин Отвращение; спаси го само това, че се гнусях да размажа най-уродливата гъсеница. И тези другите, които съм убила или измъчвала, бяха също жертви на зверската ми Омраза; не на садизма – той предполага любов. Нито мъж, нито най-красива жена не съм прегръщала никога с октоподестите си пипала така горещо, че да изпитам наслада от извиването им. Всичко беше едно мрачно омерзение… Ето защо бесувах по всякакъв начин, за да избягам от своята гнъс, от своето отвратително аз. Знаеш ли в кого си се влюбил? В най-зловонното блато. Аз съм въплъщение на Мерзостта.
– Ти си един опит за гениална жена, – промърмори той замислен. – Може би първата… Това сигурно ще се случва с жените след стотици години.
– Да, миличък, на това си ме научил… Чрез Омразата и гнъста човек е длъжен да се добере до висините на Благословението, Усмивката, Смеха, Всеобхващането, Себеобхващането. Блатните гущери се превърнаха в орли и кондори… Но кога това ще се случи и с мен?… Мили мой, когато започнах да бесувам, не се съмнявах, че съм нещо по-висше, че притежавам върховната божествена Воля, която превръща всичко в схоластика; и всички го потвърждаваха пред мен, паднали на колене. Докато вярвах в това, бях нещо прекрасно… Но с намаляването на тази вяра, още тогава в Камерун, започна да се топи и цялата ми добродетелност. Най-после разбрах,че моята „воля“ е чудесна, само когато е сляпа прислужница на моите слепи инстинкти; няма по-смешно противоречие от воля, която служи: Волята и абсолютната Владетелка или Бог е едно и също. Разбрах, че понеже в мен бушуваха повече страсти, отколкото във всеки друг, моята прекрасна воля в действителност беше още по-робска, т.е. по-дребнава от волята на коя да е простачка от обора. Смятах се за най-подла, защото бях най-слабата твар на света. И тогава си казах това, което казах на теб преди малко: „Трябва да преминеш през най-низкото блато, за да стигнеш до Най-висшата Светлина – някога след милиони години; именно животът ти е най-нищожното нещо, и трябва да свърши ужасно!“
– Пренатоварваш се с всичко като луда, момиче. И затова наистина
съществува опасност да избухнеш! Започвам да се страхувам да не би скъсаната тетива, пукналата пушка да разкъса и мен!
– Абсурд! Аз мъничката – Теб! – и се сви в него така, както нещастното дете би искало отново да се скрие от жестоките, смрадливи вихри на този свят в майчиния скут… – Ала какво означава подобен поглед във вечността при животинчето, премятано непрекъснато от мига, каквото съм аз! Което у теб е всичко, у мен не е било и сигурно още не е нищо!
– С отвращението ми към себе си ме напускаше моята черна сила на омразата, моята единствена сила! Връщаше се старата пасивна гнъс – и тъкмо когато се очакваше, че отново ще изпадна в глупавия полусън… появи се Ти! И отведнъж всичко се промени! Ти нищо друго не ми даде, освен обиди и рани! И нищо не взе от мен, макар че на Теб – просяка, който не притежава нищо свястно, – предлагах сто милиона на ръка! Само че – обичам Те!“ – и моята невеста се разрева. – Сега вярвам в Бог, или каквото и да е там, само защото е пожелал аз сред милионите хора да позная именно Теб, Мъжа на всички мъже! С дъха ти изведнъж, като на екватора, нощта се преобърна в ден; нощната жаба се превърна в славей; лошият алигатор от блатните вирове – в светъл орел. Моята омраза започна да се разтапя в любов към всичко с изключение – на него… Прегръщам всичко, разбирам всичко, виждам всичко, – аз, която преди бях сляпа; чудодеен докторе, даващ зрение на слепите по рождение! Всичко е Мое! На всичко съм готова под твое ръководство. Имам мисли и усещания, които никой по-рано не е имал. Чувствам сили да сътворя дела, по-велики от всички, с които блести културата на бедното човечество. Досега живеех външно, на повърхността и наричах това „поведение“, внушавах си, че „действията“ са най-велики. Не, делата са! Всъщност не и делата; това са мислите, когато в душата загърми! Но и мислите не са. А – Волята, в своя собствен храм, недокосваща се до нищо външно, прекланяща се пред себе си, покланяща се на себе си. Тя не се нуждае от мислите, – притежание само на подлото животинче – човека… Вечното Божие Себеобхващане в метамистична Светлина. Но какво мислиш Ти за това? Кое е по-висше – действието или мисленето? Досега не си ми казал каква е всъщност твоята цел? Да станеш Наполеон? Или да предвождаш бандити? Или мислител? Художник? Откривател?
– Всичко това са плитки понятия, сътворени от ограничени тщеславни честолюбци. Не искам да ставам! Аз съм! И не нещо, а всичко! Няма човешки измерения, които да сложа над себе си и своята игра. Моята воля върши и ще върши по всякакъв начин всичко. Ако някога започнат да ме нареждат между престъпници или философи, ако кажат, че съм нищо, бог или говедо, – това ще е само човешка дребнавост! Аз съм този, който съм; правя, каквото искам, а искам всичко без предел!
– Ти си Бог! – извика тя и зацелува пробитите обувки и калните ресни на панталоните на голтака. – Така говори „Победоносно Завършеният“! Но ние, незавършените, трябва по неволя да се концентрираме. Аз искам да се концентрирам напълно върху спиритуалността, върху най-ефирното; а с всичко земно, грубо, действащо, интригантско да се разделя. Да живея по божиите закони, да бъда единствено Бог, но винаги в Твоята сянка! О, това пресветло бъдеще, което слънчево се явява пред мен! В Кордилерите, точно под вечните ледове, ще си изсечем свой дворец, Резиденция на всички резиденции – на двамата най-висши хора, на двамата богове! Приятелски настроени, сладки кондори ще кръжат около нас и ще бъдем хранени така, както Заратустра е бил хранен от своя орел и змия! Бездни отдолу, балдахинова бездна отгоре, бездни в нас – и всички надслънчеви наши Воли въздигнати и загърмели в Химна на Вечната Победа!… Ще бъда само любов, любов, Любов – към Теб, към всичко, към Мен, дори към моята омраза! Но, Славен, Божествен мой, ако аз не достигна това небе, – ще го достигнат нашите деца! О, какви деца ще си родим ние двамата, какви владетели на света и мисълта! Защото – и аз не съм коя да е! Ругах се като каруцар, но ти познаваш женската логика; въпреки всичко се смятам за най-доброто женско творение на света и ще ти кажа: не съм по-лоша от теб: ако ти си по-силен от мен, аз съм по-богата, пък нека получа за това още няколко плесника! Ще Ти раждам до припадък, макар че цялата тази дейност досега ми беше страшно неприятна, тъй като вместо Мъже, познах само глупави баби. Но първото дете, което дойде, – трябва да се съгласиш с мен, иначе никога не бих била щастлива – ще го умъртвя; съвсем безболезнено, с наркотик. Със сигурност е останало нещичко от предишната безименна гнъс, няма начин да не е така. Но знам, че със себе си то ще изнесе от мен моето зловоние, че едва тогава ще бъда напълно пречистена, че едва после ще раждам деца – наистина Твои!… Скланяш ли?
– Разбира се, мокричке моя глупава.
А аз хапех устните си. „Значи искаш да ми изневериш? Да имаш извънбрачни деца?“ Не, не можех да повярвам на това! До момента тя беше образцова съпруга. Подобни лирически излияния, които отегчаваха този чергарин, не са нищо повече от едно оригване. Какво като я бие, нека й! Нека се погрижи за задника на мерзавката, след като аз не мога! нека я възпитава! Че я бил видял сега съвсем гола – голяма работа! Та нали я гледаше и слънчицето, което така жареше камъните над мен, че бях полуопечен; че я бил опипвал тук-таме – божичко, всяка тревичка, на която лежеше, се докосваше до нея; а същото правеха и четирите ревящи звяра в моя парк. Всичко това са глупости! Нейното беше празни приказки, убеден съм; ако се стигнеше до действие, тя щеше да ми остане вярна!
Сега вече дрипльото сложи лулата си настрана, уви ръката си около госпожа съпругата ми и, пошляпвайки я навсякъде, заговори по-нежно от преди:
– Ти си моята мила, малка, глупава мокрица и заедно с това си мегатерий6. Най-грубото и най-неземното врят в теб, в дяволски котел, Демонко моя! И двете са в оптимални дози. Вода и огън; котел, пълен до пръсване с най-обикновена вода, слънчев огън, който би бил достатъчен да се затопли петдесет пъти по-голям котел. Може би наистина ще избухне и като че ли сега аз управлявам парната машина.
Твоята принизеност е по-силна от извисеността ти. Ти си роб на инстинктите, вероятно възвишени, но и най-възвишеният инстинкт е принизен. Ако волята ги надвие, спасена си, – поне в този живот! В противен случай ще умреш, много скоро и по много ужасен начин. От теб лъха мъртвешка смрад… Това ме ядосва, но мъртвешката смрад ще се превърне в аромат от рози!…
А и твоята принизеност е възвишена! Ти си Възвишена! Съдбата е направила от теб най-кошмарната своя играчка; такива не е имало! Затова те обичам… Но съдбата явно си е наумила да счупи играчката, когато достатъчно се позабавлява. И за да се позабавлява още повече… Жива си само, защото си забавна.
Окаяна си повече от което и да е човешко същество; именно затова си избрана пред останалите. Само окаяните могат да бъдат избраници.
Но все пак има надежда – макар и малка.. А аз не искам да ме напуснеш точно тук… По-добре слънцето да угасне, фу! Може би изглеждам сантиментален… Всичко освен теб е едно човешко блато, фу!…
Ако пък победиш, това ще бъде моята най-прекрасна победа! Не я ли завоювам, ще загина с теб… Защото Те обичам! Чуваш ли?!
Нужно Ти е най-великото Себепревъзмогване: иначе накрая ще те надвие твоята силна нощ и ще умреш. Защото само това, което върви, по свой си начин, към Светлината, остава живо; всичко останало умира! В подходящото време.
В твоето подходящо време: идните пет дни!… На деветнайсети ще отидем в Кордилерите.
– Още на деветнайсети? – изкрещя тя като Менада7. – Така ли решаваш? Най-хубавият ден в живота ми е вече толкова близо?…
– В 4 часа следобед – трябва да бъдеш тук и ще тръгнем…
Крещейки от удоволствие, тя прегърна нозете му. Той продължи:
– Относно твоето поведение през следващите пет дни: към Щерненхох ще бъдеш възможно най-любезна! По никакъв начин няма да го обиждаш, а на раздяла ще го целуваш половин минута!
– За бога! И ти искаш това от мен? Заповядай ми сега, веднага да разрежа лицето си с този нож и да бъда обезобразена завинаги – ще го изпълня тутакси покорно… Но това?
– Знам, че е тежко; най-тежкото. Но се налага да ударим тук фронтално вражеския център! И то без никакви стрелкови изпълнения!
– Но… но… Аз ще унищожа с това целия си предишен живот!
– Той трябва да бъде унищожен!
– Ако го направя, веднага ще умра.
– Ще умираш още по-ужасно и дълго, ако не го направиш!
– Господарю мой… тогава – да! Ох! Не, не!… – Господарю! А-а – да!… Ще го направя! – тя пое дълбоко въздух… – Но – колко си жесток!
– Милостив. Жестока е всъщност съдбата, понеже низостта на тварите не заслужава нищо друго. Това е! И нека да стане!
– Нека бъде волята Ти! – зашепна тя. -Но позволи ми още две думи: Ти не проумяваш, не проумяваш значението на всичко това, сляп си за него. Ако го извърша, ще се изтръгна от корена!
– Корените в целия свят трябва да бъдат изтръгнати!
– Добре. Тогава ще се изтръгна и ще загина.
– Ще победиш или ще умреш. Познавам Те… Държанието ти към него е най-отвратителното, което съм виждал; затова изпитваш отвращение към себе си. Най-долното нещо е омразата и отвращението: именно на това, което мразя и от което се отвращавам, съм най-страшен роб. Ненавиждащата отрепка трябва ли да бъде Моя любима?… Ако това не се случи, на деветнайсети ще се видим за последен път!
– Нека бъде Волята Ти!
Сега замълчаха. А аз губех съзнание от неестествената поза, от тежестта на камъните, от принудителната, пълна неподвижност, от жега, жажда, гняв, омраза, страх и всички възможни ужасни чувства. О, да можех да събера кураж! Трябваше ли да се възправя и сурово да я накажа?.. Да чакам, докато си отидат? Но сега бе едва пет часът, а те винаги оставаха чак до здрач. Лоша ситуация…
Тогава той наруши мълчанието:
– Непрекъснато имам усещането, че някой ни наблюдава. Ей, котарано! От вашата кула могат спокойно да ни гледат с бинокъл.
– Имаш предвид – господин Отвращение ли? Каква полза?
Сега той втренчи страшните си очи право в моите. Разтреперах се. Невъзможно е, напълно е невъзможно да ги различи в сумрака през няколкосантиметрова цепнатина.
– Там, между онези камъни, спокойно може да се скрие някой – каза той нехайно, запалвайки отново лулата си.
– Може би господин Отвращение, а? Той да се осмели да направи това? Ха-ха! Нямаш представа колко е страхлив! Заекът е лъв в сравнение с него, кучия му син.
Получи шамар, доста силен.
– Така ли започваш да изпълняваш обещанието си? Към такъв един нещастник всеки, който не е кучи син, трябва да се отнася великодушно. Не ти ли е известно, че първото правило на всеки нормален човек е parcere subjectis et debellare superbos8? И запомни: дори и най-послушното куче може да побеснее.
– Но той е по-зле от което и да е куче, извинявай – засмя се тя, като пазеше лицето си. – От сега нататък ще му казвам само „тигре“, „мой прескъпи тигре!“ А, и на мен ми се стори, че камънакът там някак помръдна…
Надигна се. Пред очите ми падна черна пелена, ушите ми забучаха подобно рева на разбунено море.
– Лягай! – каза й той и я дръпна назад. Тя легна послушно. Той се усмихна загадъчно. Знаеше, негодникът, със сигурност знаеше, че лежа там; за мен е загадка защо спря да се занимава с моята особа. Но явно се страхуваше от страшното отмъщение на един мамен съпруг.
– Лягай и се огледай: няколко души се изкачват насам, а ти си гола.
– Застреляй всички, когато се приближат! – и тя му подаде пистолет.
– Защо да вдигаме шум? – той пристъпи към крайчеца на върха и с ръцете си направи няколко властни, особени движения, без да промълви и дума. – Отново слизат – заръмжа след малко и добави:
– Да се махаме оттук!
– Още сега ли, Господарю? – изплаши се тя.
– Днес тук не ми харесва. Да отидем в оная гора.
– Но по-напред нека… поне за миг…, умолявам те! Та нали през цялото това време виждах… – и посочи нанякъде…
Дрипльото постоя известно време, без да може да вземе решение. Тогава очите му отново срещнаха моите, в тях проблясна насмешливо пламъче. Засмя се и си легна.
– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –
Угасна и последната светла точка на небето, най-черна нощ изпълни душата ми.
Не мога да проумея как преживях следващите минути. За щастие те не продължиха дълго. Ако тези двама мерзавци бяха изчезнали само секунда по-късно, щеше да се случи нещо ужасно.
Съвсем гола, подръка с негодника, триумфиращо подскачаща, танцуваща и пееща, тя се прибираше.
Чашата на твоите мерзости, блуднице, земен цирей, вече преля. „Кучият син“ ще ти даде да разбереш! А ти, безобразнико, няма дълго да се наслаждаваш на нечистото й, хлъзгаво, гнусно тяло! Трябва да сте благодарни, че с безкрайната си доброта и великодушие не излязох от укритието си като ужасяващ ангел на отмъщението и не изпълних веднага най-страшния съд! Затова ще бъде още по-страшен! Говеда такива! Ти, сополив негоднико! Ти, ненаситна курво! Ти…, ти…
II.
21 август 1912 г.
На 19 август Хелга наистина изчезна. Не знам къде…
25 август
Завчера се случи нещо ужасно. В замъка ме посети онзи нейният… Но не мога, не мога да се доверя на листа…; може би по-късно…
– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –
16 октомври
О, какви два страшни месеца имам зад гърба си! Чудо е, че още не съм полудял; но с единия си крак бях стъпил в лудостта. Неописуем ужас… съчувствие … или… ала не смея да пиша, хартията е коварен подлец, дори и тези думи…
Благодарение на Господ настъпи облекчение; от ден на ден състоянието ми се подобрява, започвам да забравям – о, Господи, бъди с мен и в бъдеще!
24 октомври
Лечението продължава, последните два дни бях здрав и весел почти толкова, колкото преди година. Спасен съм.
27 октомври
Стана нещо ужасно, немислимо, невъзможно. Дори и сега ми се изправят косите. Видях я – Нея!… Случи се вчера на дворцовия бал. Уморен от танците, музиката, гъмжилото от хора, за да се поразсея, в полунощ напуснах залата, минавайки през редица стаи, които ме теглеха все по-нататък и по-нататък. Те са тринайсет. Познавате ли странното усещане, което обхваща човек, отдалечаващ се така все повече и повече от ослепително грейналата, многогласно шумяща и гърмяща с музиката си зала? Звуците зловещо отслабват, броят на хората, които виждате около себе си в залите, намалява, а самите помещения непрекъснато се смаляват и смаляват, загадъчната пустота расте и расте, накрая музиката едва се чува и ви се струва, че сте попаднали в страшен свят, в омагьосани зали, гъмжащи от невидими духове…
Десетата стая беше вече съвсем празна. Вратата към единайсетата беше затворена. Натиснах бравата, отвори се, – два гласа ужасено извикаха, – и какво виждам? На дивана седеше адмирал Фон М. с боне върху плешивата си глава и държеше на коленете си негово превъзходителство господин министъра на войната, който си играеше с дантелена дамска кърпичка. Те скочиха, бели като тебешир, а краката им така трепереха, че се подгъваха в коленете.
– Ах, ах, ах! – заскимтя най-после адмиралът – какъв късмет, че сте само вие, Ваша Светлост! А можех да се закълна, че съм заключил вратата!
– Божията милост беше с нас! – затрака със зъби министърът и светкавично заключи вратата. – Бъдете добре дошъл в кръжеца, мон принце! – покани ме адмиралът; “ tres faciunt collegium“9. Аз, бидейки замислен, не им обърнах никакво внимание, показах им само един надменен, отрицателен жест и продължих нататък.
– Нашият княз размишлява и изучава – чух зад гърба си почтителен полушепот, – наясно са момчетата какво означавам за императора -той е голям мислител, втори Кант… Влязох в дванайсетата стая, празната. Застанах до прозореца и се загледах в зловещата звездна нощ; от кулата биеше призрачно полунощ… Потръпнах силно, сякаш събуден от сън, и се насочих към тринайсетата стая, последната. Гробна тишина, нещо ужасяващо ме затисна; но аз бях като дрогиран и реших, от пристъп на педантичност, че трябва да стигна чак до края на най-задната зала, която беше глуха, която винаги, когато съм я навестявал преди, ме изпълваше с мистичен страх. Отворих вратата към нея – пред мен стоеше Хелга. Само и единствено тя. Няма да описвам погледа, който ми отправи, защото не мога… Отпуснах се на земята и останах да седя на прага; за дълго ли, за кратко ли, не зная; съзнанието ми се превърна в черни кръгове, които погълнаха зловещо цялата стая и нея… – Най-накрая почувствах натиск върху рамото си – разпознах министъра и адмирала. – Боже Господи, какви ги върши Негова светлост тук? – закърши ръце министърът. Надигнах се бавно и, преди още да се съм се съвзел, тръгнах да се връщам обратно.
– Ах, разбирам! – зашепна след мен тихичко адмиралът, като се плесна по челото. – Ако Сократ бивал осенен от някаква идея, той стоял с часове като статуя, където и да се случело това, например на стълбата или пък на някое публично място; ала нашият княз е още по-мъдър: в подобен случай той удобничко си сяда!
– Едва в залата си припомних ясно какво всъщност съм видял. Съпровождан от двама мои приятели, дълго се разхождах измежду гостите, – нямаше лице, подобно на Нейното. Заедно стигнахме чак до тринайсетата стая – никъде нямаше и следа от нея! Министърът и адмиралът не бяха забелязали никого. Не би могла да се измъкне през прозорците на последните две стаи: всички бяха затворени отвътре. Дали пък не е изчезнала през някой таен коридор в стената или се е промушила през дупката на ключалката… Но какви ги говоря – като безумец… и ужас – трябва да мълча…
28 октомври
О, какво ли беше това? Хелга – жива, реална? Или само моя халюцинация? Или – Нейният призрак?… Е, вече е минало: страхувам се, че е мъртва, че беше дошла – че постоянно ще идва да ме стряска… Защо пък трябваше да бъде мъртва? Не знам, нищо не знам, аз просто така… А също така не знам кое би било по-страшно: да е жива или да е призрак… Но най-страшното е неизвестността. Ох, ох! Тази нощ непрекъснато чувах зловещо шумолене до спалнята си, но не знам със сигурност дали това беше Хелга, или мишка…
3 ноември
На Задушница беше страшно, но днес отново съм по-добре. Стигнах до необратимата увереност, че тя беше само мое видение, чисто научна халюцинация, напълно обяснима с непрекъснатите вълнения и постоянното присъствие на дяволското изчадие във фантазията ми: просто образът й е прескочил от превъзбудения мозък върху ретината; защо не, щом е възможно при нормалното гледане да се случва винаги обратното? Само да не се плаша и всичко ще бъде наред.
1 декември
Всичко е наред. Впрочем трябва постоянно да пиянствам и гуляя, за да не мисля за някои, някои неща, но халюцинациите ми изчезнаха, не се страхувам от тях, вече няма да се страхувам.
3 декември
Днес, вторият подред следобед, отидох да се разходя в гората близо до замъка ми Саущайн, в който предпочитам да живея. Нямаше и следа от сняг; земята беше зелена като през април; слънцето блестеше по мартенски, грееше, почти препичаше. Това беше един от тези страшно омагьосващи зимни дни, когато природата, мъртва и все пак жива, създава впечатление за гол, галванизиран труп. Крачех замечтан през тиха, светла полянка, а в сърцето ми – топлина. Изведнъж съзрях настрани в гората на пейка, близо до пътеката, дамска дреха, която от ниското слънце блестеше ослепително на тъмния фон и хвърляше черна, дълга сянка. А аз обичам дамите и затова заобиколих, излязох на пътеката и се приближих към пейката. Бях вече до нея, погледнах – Хелга!… Предишният път седнах на прага, а сега – на купчина листа… Но този път веднага ме обхвана безстрашие – скочих и моментално си плюх на петите, като крещях ужасено.
– Страхливец! Подлец! Глупак! – зловещо кънтеше зад мен; чу се и бърз тропот. Не знам как стана така, че не умрях от ужас. – Ти си мислеше, че си се отървал от мен, но аз непрекъснато ще те преследвам! Ха-ха-ха, глупако, ха-ха-ха! – гърмеше нещо като кикот на горски дух.
Не спрях да бягам, докато гората не остана зад мен; тогава се строполих върху поляната. Но след малко от гората се чу шумолене, вероятно на заек, птица, катерица, аз обаче бях хукнал вече отново презглава. Накрая се огледах; никой не ме преследваше.
– Спасен съм! – отдъхнах си; и веселата, топла светлина на слънцето ме изпълни с наслада, гордост и смелост. Тогава погледнах – и видях Хелга на около 200 крачки. Насочваше се към мен. Идваше точно оттам, накъдето тичах аз Невъзможно бе да ме е изпреварила по един толкова заобиколен път. Запердаших настрани, докато изведнъж, слава на Бога, срещу мен се появиха две баби със съчки на гърба си.
– Аз съм сред хора, спасен съм! – изкрещях прещастливо, прегърнах стариците и ги нацелувах. После се извърнах – Хелга не се виждаше. Наложи се бабите да ме съпроводят чак до замъка и всяка от тях получи за услугата по 1000 марки.
Чувствам, че нещото ще ме преследва непрекъснато. Естествено, това е само моята нещастна, глупава халюцинация. Но каква полза, по дяволите, след като тя ме плаши също толкова и ме довежда до същата лудост, както и истинският призрак? Когато съм принуден, в момента, в който я получа, да я смятам изцяло за духа й? Халюцинацията, струва ми се, е само друга, по-неточна дума за това, което всички наши мъдри предци са наричали „призрак“; не по врат, а по шия. Боже, боже мой…
4 декември
Сигурно ли е обаче, че това вчера беше халюцинация, т.е. призрак? Не би ли могла да бъде – Хелга жива, реална? Поне тази в гората би могла да бъде. Само не мога да си обясня как е успяла така бързо да ме изпревари; и нима съм разпознал лицето на жената, която вървеше срещу мен в полето? Подобно облекло може да притежава всяка дама…
Но как би могла да се озове тук, след като вече три месеца и половина е в Кордилерите?… Сигурно си е счупила врата там, нищо чудно, в такава планина!… Но пък не е и съвсем изключено да… не си го е счупила – възможно е да е избяг… да се е върнала. Та нали там сега, през декември, е зверски студ…
Всичко е възможно. Вчерашната жена може би е била реалност, а жената в тринайсетата стая – халюцинация. Фактите не си противоречат. Всъщност не знам нищо със сигурност. Разтреперваща неяснота – да полудееш… Бих могъл да я погубя… И знам как – знам, и на никого не ще кажа – но това би било твърде сурово – не, не!…
6 декември
Но тази неяснота е още по-ужасяваща… Трябва, но не мога… не… не… Милостиви Боже!
8 декември
Отново я видях! Днес, в градчето Р., на два часа път от замъка ми. На оживена улица; точно по обед. Вървеше с една дама и двама господа; единият преди време ме е лекувал от сифилис; а другата дама също я познавам, от бара. Тя разговаряше с тях звучно с така познатия ми демоничен глас. А те й отговаряха бодро, като на простосмъртен. Дори не ме погледна…, макар че се принудих да поседна за малко върху едни разположени наблизо чували с въглища.
Жива е, жива е! Със сигурност!… Иначе как биха могли тия хора да разговарят, пък и да се смеят с нея? Жива е – избягала е от… Кордилерите. Посред бял ден – на главната улица – с контета; носеше лорнет, а нима, за бога, истинският призрак или халюцинация изпитва потребност от лорнет?… Но как е съумяла… да се завърне – от Кордилерите?…
9 декември
Ала сигурно ли е, че беше истинската? Хората, които се движеха с нея можеха да бъдат, както самата тя, плод на моята фантазия. Ако пък не бяха, възможно е те да я виждат халюцинативно толкова добре, колкото и аз. А нима, хиляди дяволи, беше възможно тази шумна уличка и това ясно, ниско слънце да бъдат само една празна халюцинация. И без това целият свят е неин, а аз – най-вече.
Отново започва да ме оплита отдалече – то, безумието. Имам дарба за него – беше отсъдил преди време един мастит лекар. В миналото много пъти съм получавал тези, тези, ще прощавате, халюцинации, но те бяха невинни; така например един път наблюдавах в продължение на половин час как кучето ми Наполеон играе в затворена стая с кучка; изведнъж трепнах, разтрих очи – а Наполеон е легнал и спи, от кучката – ни следа; не би могла да избяга, вратата беше заключена отвътре. Само че тук, за съжаление, не става дума за кучка, а за въплъщението на дявола – Демона. Един път вече се случи: княз Щерненхох се ожени за Сатаната…
Трябва да се убедя! Трябва! Утре отивам в замъка, където се намира кулата с бинокъла. -У-у–ууу!
10 декември
Пиша в страшния замък Ратентемпъл. Беше си истинско геройство, че минах по древния падащ мост. Но кулата – нея не се престраших да я погледна дори отдалече… Утре обаче! Утре трябва на всяка цена да съм наясно.
11 декември
Не се осмелих. И добре, че стана така: беше петък, а и слънцето не грееше. Утре няма да отлагам!
Поне едно малко детенце да можех да взема със себе си…
12 декември
Отново нищо. Осъзнах, че няма да мога. Взех решение още утре да напусна замъка. Всъщност всичко това някак от само себе си ще се развие към добро.
Същият ден, по-късно вечерта
Следобед отидох да се изкъпя в малката баня на замъка. Сигурен съм, че освен мен, ваната и лампата, там нямаше нищо друго. Търкам си очите, в които е влязла вода, – изведнъж нещо се мярва пред ваната – вглеждам се по-добре – Демона стои там, съвсем истинска, бяла, страшна. Припаднах. Когато се свестих, не я видях повече, но забелязах, че вратата е заключена отвътре с резето…
Със сигурност това е призрак. Не трябва да ходя там. Почувствах облекчение. Но за бога, как би могъл този призрак от банята да чурулика по обед на разходка с безделници?
Не, не, сега е още по-належащо от когато и да било да отида и да се убедя. Имам простичък избор: кулата – или да умра в лудост.
Мой страх от второто, на теб се моля: влей ми смелост, за да преодолея страха си от първото.
13 декември
О, благословено мъжество! Сега, когато пиша тези редове, съм спокоен, макар че вятърът бушува така страшно, че треперя като лист. Но защо да се страхувам? И в двете стаи, съседни на моите, съм разположил въоръжени слуги; те биха й дали да се разбере! И така:
Беше ужасяващо, но открих най-голямото богатство: истината.
Разбира се, едва ли бих събрал кураж, ако не ми бе хрумнала една отлична идея: да взема със себе си два огромни, верни санбернара.
В два часа следобед, след като бях преодолял изкушението да отложа работата за утре, влязох заедно с тях в кулата на замъка. Претърсвайки щателно всяко ъгълче, се изкачих чак до върха и после отново слязох. Както първия път, така и втория, едва не паднах, когато минавах покрай едно определено място. Макар че иначе излъчвах смелост.
Стълбището на кулата е разделено с две железни врати на три отделения. Долната врата е висока, колкото втория етаж на замъка, на който се опира кулата. Горната врата е на нивото на билото на покрива. Слизайки, най-напред заключих горната врата, а след това и долната, така че средното отделение беше съвсем безопасно що се отнася до появата на случайни натрапници. Но въпреки това, тъй като предпазливостта е майка на мъдростта, огледах всичко внимателно още веднъж, преди да затворя долната врата. Надзъртах зад всяка паяжина, дали пък там случайно не беше скрит някой мерзък шпионин.
Върнах се в замъка, след като добре заключих вратата към кулата, и бавно се заизкачвах към втория етаж. Страхът ми нарастваше. В една от стаите коленичих и дълго се молих. После, преливайки от безстрашие, стигнах чак до стаята, която граничеше с кулата. Тя беше зловещо тъмносиня. Там куражът отново ме напусна. Дори и молитвите не бяха в състояние да ми го върнат. Но героичното себенадмогване и страхът от полудяване най-накрая ме принудиха да действам. Заключих вратата към синята стая, преместих един шкаф и натиснах очите на рицаря, който беше нарисуван отзад на стената – отвори се някаква тайна вратичка… Закрещях към кучетата: Дръж го, Слон! Хвани го, Лъв! И затичах след тях по коридорчето, викайки: „Наивник, наивник!“ и пеейки:“Es braust ein Ruf!“10 Така се озовах отново в кулата – във второто, херметически затворено отделение, – като преди това си бях отворил втора тайна вратичка към нея.
Още веднъж обстойно огледах стълбището, прогоних дори кацналите на корниза гълъби – само луд би им вярвал.
Спрях се на малка площадка, пет етажа по-нагоре. След като се помолих още веднъж, се опрях на стената. Изведнъж забелязах,че един гълъб отново е кацнал на корниза. Отидох да го прогоня. И отново посегнах към стената – в този момент съзрях малко по-нататък някакъв боклук. Заметох го с ботуша си в ъгъла, но изведнъж погледът ми се замъгли и аз седнах. Най-малко петнайсет минути съм седял на площадката. О, Боже! Защо ме прати в пъкъла! Та нали вече бях там – и съм завинаги! Това – понеже всяка секунда беше безкрайност.
Само че кученцата джавкаха така весело и така весело грееше ниското, но ясно слънце, че се поободрих. Мисля, че Слон ме притегли към стената за полите, тъй като беше нетърпелив. А аз, без да знам как точно стана, натиснах четирите издутини – и изникна нова тайна врата.
Запалих фенера и влязох. На около метър пред мен имаше желязна, червеникава вратичка. Исках да я отворя, но усетих страшно зловоние… Скочих обратно на стълбището… Бях полуотровен. И именно това беше причината веднага, поемайки възможно най-много въздух, светкавично да отключа червеникавата вратичка. Сега вече не се страхувах, че Хелга ненадейно ще се хвърли към гърлото ми или най-малкото – ще се разкикоти безумно в тъмнината – но си спомням, че кучетата останаха с подвити опашки отвън.
Пред мен се чернееше стая с дължина 4 м и ширина 2 м; смело хвърлих към нея изпитателен поглед.
И няколко секунди по-късно, след като свикнах с тъмнината, видях в средата, на каменния под, две големи, цветни петна: розово и зелено.
На 19 август тя беше облечена в зелена пола и розова блуза…
Тихо и неподвижно те спяха вечния си сън едно до друго. Тихо и неподвижно ги съзерцавах, труп като тях… Бях принуден да издишам въздух. Ужасяваща воня!…
На четири крака, макар че можеше да се излезе и на два, се добрах до стълбището и дълбоко поех въздух. Слон и Лъв ме посрещнаха с такъв радостен лай и такова бясно лизане, сякаш се бях върнал при тях след неколкомесечно отсъствие. Дойдох на себе си и, запазвайки присъствие на духа, макар и полуприпаднал, заключих двете вратички.
Изведнъж ме обхвана мощен порив на блаженство, какъвто досега не бях усещал! Нали геройски бях извършил онова, което исках – и получих Истината!… От друга страна, страшно ме болеше, че вече е мъртва, но определено това беше много по-разумно, отколкото ако беше жива. И не трябва да се страхувам от призрака й, ако не ме е страх от него! Само ужасът ми го ражда, само той произвежда опасността, само той може да ме убие… О, героични мои предци, продължавайте да вливате и занапред поне капка от силата си в повехналите вени на модерния дворянин!…
След като излязох от кулата, заповядах да застрелят нещастните, с огромни заслуги към мен кучета. Плаках, като гледах екзекуцията им; но какво да се прави? Техните носове можеха да ме издадат.
Вече е полунощ, но още усещам страшната воня – сякаш досега съм още там, в килията на гладната смърт… Ужас! Възможно ли е прелестното тяло, чийто аромат… Но нека не мисля за това, за да не сънувам отново страшни сънища.
14 декември
Тази страшна нощ! Дори за вечния рай в отплата не бих искал отново да я преживея! Кое беше по-ужасно: нейните сънища или безсънието й?…. О, Хелга, моя стряскаща звезда, която едва сега, след като погубих, наистина обичам, – какво ли си изтърпяла!? Колко подла и осъдителна беше постъпката ми! Но нима можех да действам другояче? Може ли да действа другояче съпруг, видял и чул това, което видях и чух аз?… И все пак – аз бях само Божието средство, наказващо ужасната грешница: справедливо е, Господи, да наказваш своето нещастно оръдие на възмездието така немилостиво…
Е, днес най-после ще се изповядам поне на хартия. Чувствам, че ще ме облекчи, защото търпях наистина много и се налагаше сам да нося тежестта на чудовищната тайна.
От онзи следобед, в който станах свидетел на скандалната Й среща с него, в мен ден и нощ се надигаха гняв и отмъстителност, каквито не можете да си представите. Никога преди не бих повярвал, че страстта може да пороби човека до такава степен, че да го лиши от цялото му самообладание, разум и вродени качества; лично на мен тя ми отне целия страх, на който понякога се поддавах, макар че по принцип имам лъвско сърце. Само по този начин можеше да се обясни фактът, че реших да изпратя Хелга на оня свят, и то в същия ден, за който тя каза, че ще бъде най-хубавият в живота й; почакай, кучко, ще ти го поукрася! И измислих до най-малката подробност един хитър план. В продължение на цели четири дена не се съмнявах, че ще извърша деянието си.
Отбягвах я. Тя обаче на няколко пъти сама ме намери, като всеки път започваше да ми говори много любезно. Но гласът й беше сподавен, сякаш я душеха, а лицето – сякаш поглъщаше паяци. Тя винаги прекъсваше речта си доста рязко и, пребледняла, се оттегляше. Веднъж я чух веднага след това да изсъсква:
– Не, не мога! всичко бих направила, само това не . . .
На 19 август още от сутринта тя беше доста развълнувана, но това се дължеше на радостното, възторжено очакване. Бях решил да пристъпя към действие, веднага щом забележа, че се стяга да пътува. Ала до обед не се случи нищо. Едва тогава започнах да изпитвам малко страх и колебание, които бързо се засилваха. Мисля, че изобщо не би се стигнало до действие, ако съдбата не бе пожелала така. ..
В 2 часа следобед шпионирах през ключалката стаята й, със скрит под палтото тежък чук. Пеейки си тихичко, тя подреждаше различни свои вещи в малък куфар. „Веднага трябва да действам, без да се бавя!“ – казах си аз, и в този момент почувствах, че не мога; Страшният гняв от последните дни сега ме напусна напълно. Едновременно с това продължих да наблюдавам. Тя нареждаше всякакви дреболии – не само снимки, книги и ръкописи, но и, кой би повярвал, няколко прости камъчета, обикновена празна макара, стара дръжка на нож без острието. . Докато ровеше в едно чекмедже, тя извади някаква скъпоценна, с искрящи във всички цветове на дъгата камъни, гривна. Някога й я бях подарил собственоръчно за рождения й ден. Затрепера, сякаш е докоснала крастава жаба, и с всичка сила захвърли бижуто в ъгъла. И то се счупи. След което тя грижливо изми ръцете си.
В мен отново се пробуди безграничният гняв от последните дни и едва не ме хвърли в стаята.
Въпреки шума, който произведох, тя дори не се огледа, а продължи да се усмихва блажено на своите макари и камъчета.
– Какво правиш? – попитах я след известно време, застанал малко настрани, опрян в стената.
– Какво – о-о? – прозя се тя, без дори да се обърне. Беше много разсеяна. – Какво – о-о?
– Ами да – какво правиш? – попитах отново със слаб гласец; тъй като сатанинското й присъствие някак си винаги ме разоръжаваше с мистична сила. – Пък аз дойдох просто така – такова…
Чак сега тя се огледа, едва сега осъзна, че това съм аз – отмъстителят за поруганата съпружеска чест. . Но нима мислите, че това развратено същество се покая и уплаши? . . . Тя изрева:
– А какво правиш ти тук? Марш навън!
– Аз – просто така… исках просто да кажа, че днес навън е много топло – отвърнах с тракащи зъби. Но това бе лицемерничене от моя страна, веднага ще видите как всъщност постъпих! . . .
– Тъпо животно! – изръмжа тя. -Или излез навън, или…
Но изведнъж ръката й, насочена към лицето ми, се отпусна. Пребледня. И чух шепот: „Ах – ах! Налага се… Сега или никога.“ Та тъй:
– Мили мой съпруже, – започна тя с твърд глас, ала цялата трепереше – добре, че дойдохте. Прос-те-те – за всичко, с което някога съм Ви оби-ди-ла…“ Не й стигаше въздух, по челото й избиха едри капки пот. – Ще си спомням за Вас – винаги – само най-ху-ба-ви неща…
Без да се доизкаже, тя скри лицето си и се строполи върху дивана като дърво…
– Хелмут,… ох! Приближи се! – тя неочаквано скочи с върховно себенадмогване и поразтвори ръце…
Знаех защо прави всичко това: по заповед на голтака. Но въпреки това се приближавах към нея, бавно, нащрек, както винаги; така се приближава човек към лъвицата, която иска да помилва… Ядът отново ме напусна.
– Ти само ме целуни, целувай ме половин минута и аз всичко ще ти простя – загърмя в мен, – та дори да е по заповед на този нехранимайко, за когото вече телеграфирах на Вили да бъде затворен. Една половинминутна твоя целувка – и сме помирени! Ти после си иди на Кордилерите или където искаш, но ще се върнеш при мен, когато разбереш, че по-добър мъж на света от мен няма да намериш… Обсипах те с богатства, излекувах те от глупостта – ще ти бъда роб и занапред, като се върнеш. Не можеш вечно да предпочиташ подобен вагабонтин пред мен. Засега ще ти го предоставя, и пари ще ти изпращам в тези Кордилери, за да не се налага да те изхранват там ония твои птици!“
С такива смирени, сладки чувства се накланях към нея – и сега се разплаквам, като си спомня. Тя държеше съдбата си в своите ръце. . .
– Хелгичко моя, – прошепнах. . .
– Твоя? – скочи тя ненадейно, ревяща като тигрица. -И как смее твоята воняща муцуна да произнася името ми напразно?. . .
Олюлях се – но този път тя се свлече на пода. И дочух стенание: „Не е възможно. . . Или все пак?… О, любими, дай ми сила! . . . Застанала съм – както каза ти, на най-ужасното от всички кръстопътища: или аз – или този бял, безформен призрак, – който вероятно е – Аз. . . Смъртоносната гнъс е тук – Твоята Воля е там…“
„Аз и смъртоносната гнъс!“. . . Страшният бяс отново се пробуди в мен. Несъзнателно посегнах към палтото да проверя дали чукът е все още под него. Тя скочи, бяла като платно, а на лицето й – страшната усмивка на мъртвец. Цялата трепереше. Като си спомня, ме обзема дълбоко съчувствие. Тя заръмжа с нечовешки глас:
– Скъпи съпруже – це-лув-ка на раздяла…
Още веднъж гневът напусна великодушното ми сърце. Всичко сладостно се разтапяше в мен. А Хелга прегърна раменете ми – устните й едва-едва докосваха моите. . . Но не ме целуна. Яростно отскочи встрани и нещо потече от устата й. Повръщаше.
Но дори и това не би ме накарало да действам, дъхът й ме опияни до блаженство. . . обаче тя веднага зарева с най-отвратителен глас:
– Гной такава, моментално излизай навън, иначе ще те изтрия от лицето на земята! Какъв глупав страх от моя страна, действах като роб! Но аз и на него вече нищо няма да дам!. . . Ще бъда Своя, ще остана Своя и така ще победя!
Момчето все пак се оказа право. Гордостта предхожда падението…
Отсъдете, хора, но не осъждайте! Сега виждам: тя, бедничката, нямаше вина, но и аз, нещастният, също. Безсмислено е: интересите на всички хора и на всички същества се пресичат и неизлечимо се унищожават взаимно. Следователно – борба: свята, открита, повсеместна борба.
След като се доизказа, тя замахна с юмрук да ме удари. Отначало, зашеметен, тръгнах да бягам. Не ме последва, седна до масата и, обърната с гръб към мен, покри лицето си с длани. Отворих вратата. В този момент в мен отново се разпали Гневът, по-лют от когато и да било, а сега учудващо пророчески. Затворих шумно вратата, но останах в стаята. Тя, знаейки, че винаги по-рано при подобна заповед бягах, смяташе, че съм в коридора.
Извадих чука и, без изобщо да трепна, се върнах на пръсти зад нея. Без да разсъждавам, я ударих по темето. Не много силно. Олюлявайки се на стола, тя обърна безмълвно глава и бръкна в пазвата си за револвера. Но преди още да го измъкне, чукът се стовари върху нея за втори път и с по-голяма сила. Тя се строполи и остана да лежи неподвижна.
Хладнокръвно заключих вратата и с предварително приготвените въжета в джобовете, вързах здраво и грижливо, ръцете и краката на Хелга. Затъкнах устата й и завлякох безчувственото тяло през редицата стаи в синята. Оттам я вмъкнах в кулата и – в килията на гладната смърт. Слънцето, което дни наред светеше на ясното небе, точно сега изведнъж се скри зад черен облак и едновременно с това тресна гръм.
Още от Средновековието моите прадеди са имали хубаво местенце, където необезпокоявано лишавали от живот своите врагове в продължение на седмици и месеци – според това дали са им хвърляли там от време на време парче разложено кучешко месо или някой и друг плъх и дали щедро са им подавали кана с кравешка пикня. Именно кулата, която е била построена, за да противостои не само на старинните катапулти и хелеполи11, но и на примитивната канонада на предишните столетия. Някога дядо ми казваше, че собственоръчно е изровил в нея двайсет черепа. Тази тъмница е била и си остава абсолютна тайна за всички, с изключение на владетелите на замъка.
Приседнах близо до нея. Осветяваше ни един фенер. Тук тътнежите от бушуващата буря се чуваха приглушено. Ядът се изпаряваше от благородното ми сърце, отново всичко започна да се топи; и взе да ми се струва, че сега бих могъл да й простя всичко… Въпреки това извадих 16-раменните камшици, които бях приготвил за нея. Но не бях способен да удрям това неподвижно, а може би и мъртво тяло!
– Сигурно не е жива! – изрекох с ужас тогава. Досега не ми бе минало през ума, че с чука можех и да я убия. Според плана ми трябваше само да я зашеметя, за да не свърши така бързо и лесно, и безумно вярвах, че трябва да е още в безсъзнание…
Приведох се над нея. Сърчицето й биеше. Слабо. Падна гръм.
Не съм в състояние да опиша чувствата си в този момент. Механично, – макар че бе в плана ми, – се опитах да я… Не се получи. Не се престраших да развържа краката й…., можеше да ме убие и с вързани ръце.
Но като че ли опитите ми я посъживиха. Зашава – отвори очи. Отново ги затвори; мина доста време. Явно мислеше; дишаше на пресекулки. Изведнъж започна да се мята диво, дълго се извиваше като змия над огън. От китките й капеше кръв. Бях смъртно уплашен, че ще се освободи, станах и отстъпих към вратата. Ала усилията й бяха напразни. Каквото върша, го върша добре.
Тя отново се успокои за по-продължително време. И внезапно проговори с различен глас:
– Къде съм?
– Там, откъдето излизане няма! Освен в деня на страшния съд! Ти си в килията на гладната смърт на замъка! Грешнице, развратна прелюбодейка! Всичко знам! Всичко видя и чу твоето „краставо куче“!
Тя помълча. После заговори спокойно:
– Аз съм в ръцете Ви, затова нека поговорим разумно. Ако ме оставите да умра тук, ще се погубите. Съвестта Ви не е много силна, та да може да носи подобно нещо цял живот, познавам Ви. А също така знам, че ако имате желание да ме пуснете, Ви възпира страхът, че ще отмъстя за стореното ми от Вас. Е, давам Ви честната си дума, че не трябва да се страхувате от това. Не съм отмъстителна, напротив. Постъпката Ви издигна в очите ми… По-скоро в отплата аз бих направила за Вас нещо добро… А знам, че и Вие не сте отмъстителен; че сте човек на настроенията. Ако днес сте ми сърдит, утре вече няма да бъдете. Признавам, че винаги и много съм Ви обиждала. Заслужих си това усмиряване. Заслужавам и по-голямо наказание, защото не изпълних решението си. Съзирам до Вас камшици; хайде, използвайте ги, с пълна сила, сега и тук, макар че след ударите Ви страшно ме боли глава….
Колебаех се силно. Тя бе права – още тогава усещах, че съвестта ми няма да понесе тежестта на постъпката ми. Но можех ли да се доверя на честната й дума? На думата на една дяволска личност, непризнаваща никакви морални закони и провъзгласяваща: всъщност дадох честна дума на друг, а не сама на себе си. Какво ли не би сторил човек, и то такъв, за да избегне смъртта, при това – ужасна? Не! Да я пусна, означаваше сам да подпиша смъртната си присъда.
– Невъзможно е – отвърнах аз. – Прекалено много си съгрешила пред мен, пред Бога и всички хора. Не те наказвам аз, а Бог.
– Не, признай си, че само се страхуваш! Кълна се, че е напразно, чуваш ли? Ще те напусна завинаги, никога вече не ще чуеш за мен…
– С твоя приятел, голтака? – Гневът в мен отново се пробуди; станах да си ходя.
Тогава тя започна да ме моли, да ме ласкае, дори да е нежна с мен. Но какво себенадмогване личеше на лицето й.
– Действаш по заповед на негодника! Но вече е късно! – изревах аз. Започна да плаче, опитваше се да застане на колене, но все падаше…
– В името на всичко те моля, остави ми поне живота! Отнасяй се с мен, както ти хрумне – ако пожелаеш, ще остана с теб, робиня ще ти бъда, ще изпълнявам дори и… съпружеските си задължения! Та нима не е ужасно да умреш тук, сред тъмнината и миризмата на гробища, овързана – чак след седмици – от глад и жажда! Аз не бих се побояла дори и от такава смърт, ако бях подготвена. Но точно сега, когато започвам да опознавам, да виждам, да живея, когато вратите на всички тайни се отварят пред мен, както сигурно пред никой друг – не, не, не е възможно! Как бих могла да умра сега, когато още не съм узнала дали съм безсмъртна!…
Малко оставаше да развържа възлите й, но изведнъж усетих ясно, че първото, което ще направи тя, е да ме удуши. С върховно себеовладяване отворих вратата. Тогава истинският й характер се показа в цялата си голота.
– Веднага ме развържи, куче краставо! – изрева тя, мислейки, че както и преди, така и сега, нейният господарски и просташки тон ще ме пречупи. – Заповядвам ти! Ако ли не, имам си начини, за каквито дори и не подозираш. Сама ще си помогна, – а после тежко ти, тежко, негоднико! Аз съм в съюз със самия сатана – хората веднага ще забележат отсъствието ми и ще ме намерят! Особено мъжът ми, чакай го с нетърпение! Хайде, дързък робе, най-низш от хората, гнъс на гнъста!
Ала тя ужасно сгреши и това реши съдбата й, както ще стане ясно по-нататък. Тръгвайки си, дълбоко в душата си мрачно бях решил, че ще отложа нещата за по-късно и че несъмнено ще й простя през някой от идните дни. Сега обаче у мен отново се надигна угасналият гняв, по-страшен от всякога, и ме превърна в жесток хищник, като притъпи сетивата ми. Имам неясен спомен за това, което последва. Разголих долната част на тялото й и жестоко я бих. Отначало го понасяше безмълвно и неподвижно, после започна да се търкаля, накрая ревеше. Но в същото време тя не преставаше да псува и аз не спрях, докато не припадна, цялата обляна в кръв. После… се изходих върху лицето й и, тъй като омазах чорапа си, го натъпках в устата й. Освен това я наплюх, изсекнах се върху физиономията й, сритах неподвижното тяло, след което излязох и заключих вратата след себе си.
Всичко това съвсем не беше, в пълния смисъл на думата, джентълменско, галантно, от моя страна. Но трябваше да й покажа, че не съм „краставо куче“.
15 декември
Дори перото на Данте не би могло да опише страданията ми от четиринайсетте страшни дни, които последваха. Ето защо ще бъда възможно най-кратък.
Сега вече съм сигурен, че щях да й простя още на следващия ден, ако не беше се случило последното…
Надеждата, че Хелга няма да ми отмъсти, щеше да победи страха в мен. Но след последната ми процедура тази надежда вече я нямаше. Аз разруших всички мостове за връщане, съпругата ми беше невъзвратимо осъдена на смърт. Въпреки това, през първите дни непрекъснато се колебаех, но всеки път, когато слънцето залязваше, си казвах: всъщност, възможно ли е, надеждата да ми прости намалява, а мъчението става по-продължително и по-ужасно. Всяка секунда я погребваше все по-дълб…
Ходех ежедневно по няколко пъти до кулата, леко отварях първата тайна врата и слушах. Всеки път се чуваше шумолене, пронизително и стенещо сумтене с нос – ах, колко ужасяващо! Чувах го халюцинативно и в замъка, и на разходка, навсякъде, навсякъде.
На четвъртия ден, 23 август, звуците бяха по-страшни от всякога… Когато се дотътрих с усилие до замъка, реших, че още същия ден ще напусна това ужасяващо място и ще замина за Берлин. Но всичко се осуети поради едно зловещо събитие, за което ще разкажа утре.
На 24 август пристигнах в Берлин; но и там не можах да се изплъзна от страшните звуци, страшните мисли. Те ме стряскаха дори в звъна на чашите, в смеха на прегръщащите ме момичета, в шумоленето на стотиците танцуващи крака, в ликуващата музика. Съпреживявах мъката на Хелга до най-малките подробности, почти толкова осезателно, колкото и тя. Ох, ще успеете ли да получите дори най-бегла представа за бездните на нейното страдание?…
След десет дни се върнах в замъка съвсем променен и съкрушен: бях решил да я пусна на свобода, пък да става каквото ще, ако зад желязната врата уловя признаци на живот. Бях изключително смел, както никога досега. Не се боях дори и от смъртта, когато презглава влетях в кулата. Отворих тайната вратичка и се вслушах.
Тишина. Почуках на желязната врата.
– Хелга!
Тишина. Удрях с всичка сила, крещях:
– Прескъпа Хелга, обади се, веднага ще те пусна! Обади се, та нали не е възможно да си вече мъртва, моля те в името на живия Бог!
Гробна тишина…
Стоях там цял час. После се върнах в замъка. Но след час отново изтичах в кулата, чуках, виках, молих, плаках…
Най-гробната тишина.
Свършено е. Дойдох късно. Тя поне се отърва от земните страдания. А мен, мен какво ме чака тук?
16 декември
Сега ще разкажа какво се случи на 23 август.
През първите дни, след като хвърлих Хелга в килията на гладната смърт, страхът от ужасния й любовник ме мъчеше не по-малко от угризенията на съвестта ми. Още преди 19 август бях наредил да го издирват и узнах, че преди по-малко от месец се бе довлякъл, незнайно откъде, в едно селце, на четири часа път от замъка ми. Там от собственика той бил наел полусъборена хижа, която стояла самотна сред горите и скалите; от много години никой вече не живеел в нея. Веднага се настанил в нея и с никого не се срещал. Само дето непрекъснато скитал насам-натам из природата. От какво се прехранвал, какъв бил произходът му, никой не знаел.
Още на деветнайсети заповядах незабавно да го затворят. Но през следващите дни от него нямаше и следа.
Когато на 23 август следобед се върнах в кулата, бях така преуморен, че след няколкото безсънни нощи заспах в кабинета си. В съседната стая, по моя заповед, стояха двама слуги, въоръжени до зъби.
Сънувах него, голтака. Носеше ме с едната си ръка за ухото, като заек. Погледнах се – бях обрасъл с бели косми, бях заек с дълги уши. Той целият бе тигър, но ходеше на задните си крака, удивително висок. Носеше ме по стълбите на кулата. Влезе в килията на гладната смърт; там ме пусна; аз започнах да тичам наоколо, защото подуших зеле. Тогава съзрях въжета, които лежаха върху нещо белезникаво, безформено, неподвижно, но в него безмълвно се надигаха пламъци. Тигърът прегриза въжетата и белезникавото нещо бавно се надигна. То имаше тяло на дракон и глава на серафим – красивото, блажено, просветлено лице на Хелга. Тя се подпря на Тигъра и тръгнаха. „Хвърли на бедното зайче още нещо!“ – помоли тя сред многогласен небесен звън. И Тигърът ми хвърли шепа зелеви кочани. „Последната ти храна!“ – каза той. Вратата зад него се затвори, изскърца ключ. При този звук, който означаваше забиване на пирони в моя ковчег, в мен избухна безграничен ужас – ужас от надметафизичния ултрачерен Гроб на Вечността. И се събудих.
Той стоеше над леглото ми. Неподвижен; усмихнат. „Сънят продължава – казах си аз -пак ще ме хване за ушите; дано сега ми даде детелина вместо кочан!“ Пипнах ушите си. Не, доколкото знам, те са доста дълги, но все пак не бяха и заешки…
Високо над мен се извисяваше гигантската му фигура; слаба, но в същото време странно силна. Тигровите очи ме гледаха – от една страна, сякаш с големи усилия сподавяха в себе си смеха, но от друга, бяха страшно господарски – колко забавно! Приличаше на онзи просяк, който дори не можел да си наеме стаичка, която да не тече, крал на всиюки крале!… Седнах механично и изблеях:
– Аз съм едно нещастно зайче, ай, ай! Няма да ме биете по ушите, нали, ай, ай!
– Къде е Хелга? – попита спокойно той.
– Хелга? Каква Хелга? Не познавам никаква Хелга… Аз съм само едно нещастно зайче! – задърдорих аз в просъница, но кръвта ми бавно изстиваше.
– Къде е Хелга? Казвай! – извика той с глас като йерихонска тръба.
Ако не бях сънен, той щеше да получи такъв шамар зад врата за дързостта си да нарича съпругата ми само с малкото й име, че кратуната му щеше да бучи много дълго време. Но аз дадох само следния отговор:
– Аз – не знам – аз нищо не знам…
– Къде е Хелга? – попита той за трети път. Но аз неправилно употребявам „попита“! Да пита може само човекът. Това обаче звучеше, без преувеличение, съвсем, съвсем като рева на лъва, за който някога моят скъп княз С. се изказа в зоологическата градина по следния начин: „Ако човек тръгне да имитира във всичко животните, с нещастната си муцуна не би могъл дори смешно да наподоби лъвския рев… – Къде е Хелга? Ако не отговориш веднага, нито една твоя дума няма да успее да излезе от гърлото ти! – и докосна, все пак слабо, гърлото ми с раздалечените пръсти на страшния си юмрук…
– Тя е… в… ку… – отроних аз… В този момент щях да си призная всичко, та дори и до килията на гладната смърт да го заведа… Ох, сигурно така щеше да е най-добре за всички!… Но съдбата искаше другояче да постъпи с мен, с него, с Нея!…
Чуха се страшни ревове. Двата санбернара, за които вече писах, всъщност през цялото това време бяха лежали в ъгъла под паравана. Той не ги виждаше; а аз, сънлив, досега не си бях спомнил за тях. Те бяха единствени по рода си екземпляри! Лъв – по дребният, но все пак тежащ повече от центнер12, беше по-темпераментен от Слон, който пък беше по-тромав. Тези животинчета почти никога не лаеха; мислеха, че е под достойнството им. Но и кой ли, без изключение, би се осмелил да се приближи до мен на разстояние по-малко от метър – такъв веднага се превръщаше в дете на смъртта!
През цялото това време те бяха седели мирно, но когато голтакът протегна ръка към гърлото ми – ой! Върху него пръв се нахвърли със страшен, лъвски скок Лъв. Но и тогава голтакът едва се олюля при ужасния сблъсък. Бузата му бе разкъсана, но той мълниеносно улови с лявата си ръка колоса за муцуната, а с дясната замахна към главата му. И Лъв, който някога беше разкъсал трима нападнали го цигани, лежеше по гръб и риташе предсмъртно с крачета. Ала тогава върху негодника се хвърли Слон, най-голямото куче на света. Този път дрипльото падна и от разкъсаното му рамо потече кръв. В този миг обаче – чудо – Слон полетя в ъгъла! Голтакът светкавично се изправи и едновременно – той и кучето – се нахвърлиха един срещу друг. Слон бе хванат за муцуната и, с притиснат към гърдите на нехранимайкото гръб, хриптеше и така бясно се мяташе, че би повалил трима мъже. Но изчадието, без дори да загуби равновесие, го понесе към прозореца, като му говореше, без да се задъхва и почти нежно: “ Извинявай, миличък, че те стискам за вратлето, но какво да се прави, като си глупаче. Надявам се да не ти се отрази особено, ако си повредиш крачетата. Та това е само първият етаж!
Той стана, целуна животинчето по муцунката, изпод която към него се бяха насочили страшните резци, запенени от кръв. После изхвърли Слон от прозореца.
Едва сега се окопитих и излетях навън с викове. На прага паднах в ръцете на цяла тълпа верни слуги, които, дочули рева на санбернарите, се бяха притекли на помощ. Освен това видях как подлецът, вероятно опиянен от боя с кучетата, се оттегли в близката задънена стая, чиито прозорци бяха подсилени със здрава мрежа. Видях как той улови един от преследващите го слуги през тялото и, държейки го в хоризонтално положение, избута безпроблемно всички останали навън и заключи вратата пред носовете им. В този момент загубих съзнание.
Дойдох на себе си около два часа по-късно, отново в спалнята си. Сякаш в просъница чух ужасен шум, многобройни викове, изстрели. После бях обзет отново от блаженото безсъзнание.
Едва на следващия ден разбрах как е приключила цялата работа.
Голтакът останал в стаята без изход (а той, между другото, преди да се появи пред мен, докато спя, бе зашеметил двамата ми пазачи – единия от тях толкова радикално, че черепът му се разпаднал като глинена тенджера). Беше раздрал мрежите по прозорците, беше ги поразхлабил, но дори неговата сила не беше достатъчна да ги счупи. Тогава той легнал на земята и запушил лула. Слугите ми чували мърморенето му зад вратата:
– Демоничке, ти си мъртва. Със сигурност, чувствам го. Очакваше се. И по-добре е да е така. По дяволите всички! Аз?… Няма да се измъкна оттук, почти сигурно е. Пък и защо ли? Не искам. Все пак те обичам малко повече, отколкото би било редно. Навсякъде е мръсотия. А там ти си чиста. Може би си и нещо повече от мен… Затова ме повличаш със себе си… Целта на живота? Покорството вярва в нея. Към теб, Единствена!… Но ти обещавам, че ще ти спретна хубав помен…
Като узнали с какъв злодей си имат работа, слугите ми повикали от всички по-близки населени места жандармерия и полиция. След два часа тук вече имало осем жандармеристи и не знам още колко полицаи. А заедно с тях – тълпа въоръжени селяни.
В пет часа следобед – в часа, когато Хелга бе хвърлена в килията на гладната смърт, те започнали атака. Разбили вратата със секири.
Едва тогава голтакът оставил лулата си. Но миг след това тежката дъбова маса вече летяла към струпалите се жандармеристи, които настъпвали с наострени щикове. И то с такава бързина, че черепът на най-близкия от тях бил разбит на парченца. Другите се затъркаляли на кълбо, а извергът се хвърлил напред, стискайки в дясната си ръка тежката месингова пръчка на корниза.
Дори не било възможно да се види златния й отблясък, толкова бързо се движел. Чупени били черепи, плискали мозъци. На един от полицаите гърлото било пробито чак до гърба с въпросната пръчка (макар че била кръгла и дебела).
Той прочистил пътя си през двете стаи; озовал се в коридора, който също бил препълнен с въоръжени хора. Но и там неудържимо настъпвал. Всички отстъпвали пред него, по-скоро пред животинското му лице, отколкото пред пръчката му – през този ден той взел общо 18 жертви, а имало и много ранени. Добрал се до прозореца на коридора. Скочил оттам. Побегнал през двора. Зад него загърмели изстрели. С невероятен скок се качил на високия зид. Но там се поколебал. Не скочил от другата страна, ами легнал по корем, като се хванал за гърдите и потрепервал. Защитниците ми предпазливо се приближавали към него.
– По-близо до Теб, Демонке! – чули те. – Вечността – Нищото – безкрайната Красота… колко е интересно всичко това – прелестно забавно … ха-ха-ха!
Тъй и с кикот пукна този мерзавец. Но смъртта му затвърди решението ми, че Демона трябва да умре. Ако тя узнаеше, че той е издъхнал тук… О! Никоя лъвица, настигнала тези, които са застреляли партньора й и са откраднали малките й, не би могла да бъде по-страшна; а казват, че няма нищо по-страшно на света.
Отдъхнах си. Но нека и към теб, страхливи негоднико, бъде милостив Господ, който наистина ти е дал голяма телесна сила, но пък напълно те е лишил от нравственост и характер.
Той бе погребан на бунището. За щастие Слон и Лъв останаха живи и здрави.
***
20 декември
Отново обитавам замъка Саущайн, близо до който видях в гората духа й. Замъкът е весел, в приветлива равнина, а не като оная крепост, разположена в страшната планина. Тук винаги съм се чувствал добре. А сега – сега – ох!
Напразно очаквах, че истината ще ме излекува. Ах, как човек преувеличава, украсява това, в което вижда единствена надежда и свое спасение! Той винаги позлатява своите изкуствени спасителни котви!… Вече нямам съмнения: по-страшна от неизвестността е истината! Балансирах между вещицата: Демона, която вероятно и досега е жива, и ламята: нейния призрак. Сега осъзнавам, че едното е уравновесявало, правило е поносимо другото – при това положение не стигах до най-лошото. А сега извенъж пропаднах изцяло в пастта на ламята и вече нищо не влива в мен оздравителни съмнения… О, не съществува нищо над съмненията, неизвестността, скепсиса, здрача – поезията – феерията… Вече не се боя от кинжала й – боя се от нещо много по-страшно. Докато бе жива, тя би могла да убие тялото ми; мъртва – душата ми, а и тялото като притурка. По-рано съвестта ми можеше да се утешава, че поне не съм завършен убиец. В момента се чувствам най-последният, ужасен проклетник, осъден на бавна смърт от дяволски сили – чрез лудостта, в сравнение с която всички човешки страдания не струват нищо. Сега проумявам всичко: аз, Демоно, те убих бавно с глад, а ти мене, отмъстителко, ще убиеш бавно с нещо много по-ужасно…
Съществува вечна божия отплата. И всичко живо, заради свой таен грях, извършен в тъмата на вечността, бива пребивано до смърт. Блажен е онзи, който издъхне след първите удари и дважди по-блажен е онзи, когото дебелата като точило пръчка убие само с един удар, а най-добре е веднага след раждането. Но на по-голямата част от човечеството е отсъдено да бъде бита до смърт в продължение на 20-30-40 години, и то с най-рафинирана бавност и привидно безвредни шибучки; именно тази „безвредност“ е най-лоша. Така виждам аз сега, така вижда и страданието ми Света: постепенно пребиване на всичките му творения – правонарушители – от някакъв прегнусен палач… Боже, прости богохулството на един полуразмазан червей…
Моята спасителна котва, истината, тя само ме въвлече още по-дълбоко в моите бездни. Ужасни угризения на съвестта, бездънни и чудовищни болести, отчаяние от всичко – нощ, нощ, нощ. Ето какво получих от постигнатата истина. Но преди всичко: страх от Нейния дух… Виждам я непрекъснато, непрекъснато, до полуда непрекъснато! Единствено нея, единствено нея! Единствено нейното осквернено лице, ужасяващ парцал между прекрасните, феерични устни… Не чувам нищо друго, освен безкрайното хриптене на задушаващия се… Това траеше със седмици – ще полудея, ако продължа да описвам… Аз, аз – добрият човечец – трябваше ли да извърша нещо подобно?… Господи, господи!
Струва ми се, че постоянното й присъствие в моите фантазии ще я накара да стане видима и за очите ми… Че страхът от нея най-накрая ще я принуди да бъде реална! Защото всичко „реално“ е, смятам аз, само рожба на фантазията, съня… Какво предизвиква в мен подобна мисъл, самият аз не мога да кажа, та камо ли да загатне за това и най-гениалният философ.
22 декември
Денят на слънцестоенето; истинският най-голям и единствен празник в годината – празник на Обновяващата се природа; истинската Нова година. Харесвам си го и го празнувам; и според това, което се случи на този ден, винаги гадая за цялата предстояща година.
Днес се случи следното. Докато обядвах, в компания, съзрях в ъгъла на трапезарията, зад печката, нещо странно. Станах и отидох да погледна. Денят бе сумрачен; в стаята бе тъмно като в пет часа вечерта, макар че бе едва два и половина. Наведох се над нещото. И видях – Нейната глава; бе отделена от тялото й; от чоканчето на гърлото й стърчаха ръце, както при главоного. Лицето й бе мръсно; а освен това и изгнило; лицевите кости бяха пробили кожата; стъклените очи – изблещени; подобно на разлагащ се шаран. В устата й – чорап, покрит със смет. На ръцете си имаше въжета, пропити с кръв. Вцепених се. Изведнъж ужасните ръце се повдигнаха, прегърнаха ме и ме привлякоха към чудовищната глава. Припаднах.
Сътрапезниците ми, забелязвайки, че съм паднал, ме отнесли на леглото и ми помогнали да дойда в съзнание. Разбира се, никой нищо не бе видял.
Какво ли предвещава видението на моята Нова година за следващата година?…
25 декември
Снощи видях зад себе си, в звездното, ледено небе, дръвче със запалени свещички. Всяка звезда е кристалче сняг. Камбаните биеха, сякаш да предизвестят Страшния съд. Мисля за идването на Спасителя. Спасителю, ще дойде ли спасител и при мен?… Ненадейно си помислих, обхванат от тайнствен ужас: ами ако точно сега, сега лицето й се появи зад прозореца?… Отдръпнах се от там – не беше късно: страшно се бялна лицето й зад рамката на прозореца. То бе бяло като снега, като снежните звезди по небето; челото се прилепи към стъклото, очите й…
Спасителю, Спасителю, какво искаш да направиш с мен?…
Ще полудея, със сигурност ще полудея… Пишейки тези редове, се улавям, че сериозно обърквам понятията…
27 декември
Единствената ми надежда е д-р Хабебалд Векселбалг, най-известният психопатолог в немската империя, със седалище Берлин. Утре отивам при него.
29 декември
И така, вчера бях при този титан. Инкогнито. Облечен в простички, бедни дрехи. Сигурно защото краката ми бяха малко х-образни, ме вземаха за пекар. Не можех, естествено, да разкажа на учения за Демона. Скалъпих си историйка: че един мой мъртъв приятел, на когото някога съм ударил шамар, непрекъснато се връща да ме плаши.
Признавам, че сърцето ми щеше да изхвръкне, когато почуках на вратата на известния мъж.
Видях пред себе си нещо като малко момче. Тялото му – като топче или буца; лицето – нещо толкова просташко, животинско, кретенско наистина не се среща всеки ден. Ако видя на улицата подобно лице у който и да е човек, ей-богу, бих спрял и бих зяпал след него. Но пред мен стоеше гений… Често ми е правило впечатление, че т. нар. гении обикновено изглеждат безсрамни, смешни, изпаднали, уродливи като боклука, измета на човечеството. Това, че д-р Векселбалг изглеждаше точно така, само увеличи уважението ми към духа му.
Той ме погледна, по-точно погледна дрехите ми, и на лицето му се появи изражение на крайно презрение.
– К’во искате? – извика той, изяждайки думите.
Отговорих, че идвам за консултация.
– Т’гава да поб’рзаме, врем’то при мен е п’ри! А имате ли п’ри?
Показах му няколко по-едрички банкноти. Задърдори по-любезно:
– Говор’те, б’рзо! Врем’то е п’ри, не м’слете, че ще се ‘ставя да ме окрад’те! Сподел’те искрено ‘сичко!“
– Ще има да вземаш – „искрено“! – помислих си аз -ако и съветите ти са мъдри, колкото това, което чух, напразно съм бил път насам.
Но той явно не взимаше насериозно това „всичко“. И аз започнах:
– Имах приятел, пивовар, и той умря. Някога му ударих няколко шамара и той…
– Веч’ знам, знам ‘сичко. Цакайте. Хал’цинации. Лесна работа. Не яжте ник’во м’со, ник’ви подправки, сам’ боб, зел’нчуци и мляко. Не п’шете и не пийте нищо, ‘свен водна сода; откр’та и пакет’рана от мен, тя оспокоява бес грешка. Ход’те непрек’снато сред пр’родата, студени бани – а ‘свен т’ва б’дете само вес’л, смел и споко’н, не се т’варете ‘мствено, еж’дневно си осигур’те поне три часа теж’к ф’зически труд – и изп’лзвайте т’ва прахче – ‘секи ден, не повеч’ от пол’вин к’фена л’жичка, сл’шайте, не пов’че, ин’че – кат’строфа. За с’вета дайте 50, а за прахч’то – 30 м’рки.
Бях на седмото небе; такава самоувереност и подобно осъзнаване на собствената си ценност, които и добре се заплащат, действат убедително.
-Кога ще има резултат?- попитах аз, плащайки…
– След седм’ца. И за отг’вора ще ми д’лжите още 10 м’рки.
Когато се озовах на улицата, малко оставаше да изкрещя от радост.
7 януари
Изключително съзнателно изпълнявах нарежданията на учения. Хранех се само със зеленчуци, боб и мляко; тъй като обаче тези храни не ми се отразиха добре, развалих стомаха си. Пиех само неговата водна сода, тя наистина действаше „без грешка“: получих разстройство като на цистерна и от мен вече се точеше само кристална вода. Отказах цигарите, които преди поне малко ме успокояваха, и вече се чувствах недоволен, отегчен, безсилен. Избягвах алкохола и така се лиших от единствените си поносими минути. По-рано, като се напиех порядъчно, поне за няколко часа се чувствах добре, радостен и смел. Да не се натоварвам умствено – Това наистина не бе подходящ съвет за аристократ! Три часа дневно копаех, риех и т.н.; в резултат на това всичките ми, несвикнали на подобно нещо, крайници така ме заболяха, че не бях в състояние да стана от леглото. Също така полагах старания да бъда весел, смел и спокоен; жалко, че геният забрави да ми даде рецепта как да постигна всичко това. Средствата за радостта и мъжеството: никотинът и алкохолът ми бяха взети, а нищо не ми бе дадено в замяна от измамника. Прахчетата също ги взимах според нарежданията, но досега не бях забелязал никакъв ефект. Едва днес -точно според прогнозата на учения!
Приготвяйки се за сън, отметнах юргана и под него видях човешки скелет, към който с връвчица бе привързано недокоснатото, хилещо се лице на Демона…
Пиша, тъй като не мога да заспя. Сигурно всичко дотук съм описал доста смислено… Но не ми вярвайте. Аз съм луд… Когато видях въпросното нещо, мозъкът ми изпращя. При други обстоятелства сигурно щях да понеса подобен поглед; но днес, вследствие на режима от последните дни, организмът ми бе разрушен, преуморен, не съвсем устойчив… Лазих известно време на четири крака, като непрекъснато си повтарях „ус, та, усуста“. Взех в скута обувката си. Дълго я галих и й говорех: „Пис-пис, ти си моето малко, черно котараче, нали?…“
Явно не съм се придържал достатъчно към съветите на психопатолога. Утре ще се поправя.
Пис-пис-пис-пис…
8 януари вечерта
Още на сутринта заповядах да ми сготвят един пълен котел – в който се готвеше за четирийсетте домашни прасета на замъка – та един пълен котел с боб, зеле, моркови, лук, чесън, изобщо всички възможни зеленчуци на света. Това трябваше да се свари в мляко и във водната сода на Векселбалг. Тъй като ми бе поръчано да взимам студен душ и да бъда сред природата, наредих да донесат в градината вана с ледена вода. И за да мога да работя физически, заповядах да ми осигурят много цепеници и трион. Когато донесоха котела, влязох във ваната и започнах да нагъвам боб и моркови, че и магданоз, като разпран. Отгоре на всичко пиех от котела зеленчуково мляко и Векселбалгин. После повръщах като куче, но въпреки това гордо нарязах цепениците. А за да бъда, според предписанията, и смел, ревях: хип, хип, ура! Мечка страх, мен не страх! И за да бъда спокоен, реших да се правя на англичанин: сложих си монокъл, непрекъснато съсках и свистях, „ол райт“ и от устата ми хвърчаха слюнки. Що се отнася до алкохола и никотина, бях пълен въздържател в продължение на една седмица. И за да увелича неприязънта си към двете отрови, наредих да ми донесат един сандък с пури и каса с бутилки. После с дивашки рев ги разбих на парчета.
Слугите не се осмеляваха сами да се намесят. Затова се обадиха в Берлин на леля ми. След един мой двучасов престой във водата, сред жълти изпражнения, тя пристигна с колата си и ми зашлеви няколко шамара. После слугите ми насила ме занесоха полумъртъв в леглото.
Имах късмет, че този ден температурата беше 8 градуса по Реомир13.
Полунощ е. О, колко много ми струваше да напиша тези редове! Луд съм… Ус-ус, та-та-та… Но няма да остана ненормален, усещам го! Днешният героичен ден изпълни душата ми с ентусиазъм и със сигурност ще я промени.
Верните ми слуги ме вардят, за да може утре да ме заведат в лудницата. Тук е не само леля ми, но и цяла орда скъпи роднини, които са и мои наследници. Ала правите сметките си без кръчмар, простаци такива! Бидейки с разума си и в пълно съзнание, направих свой единствен наследник черното котараче, което намерих вчера.
Подпис:
Мое Височество княз Хелмут Щерненхох,
в т.ч. заек и луд.
28 януари
Както и предполагах, героичният осми януари не мина без последствия. Разболях се сериозно, известно време бях в безсъзнание или делириум. Това прокуди безумието, което вече заплашваше да ме покори. Когато отново дойдох в съзнание, лудостта ми бе изчезнала. Но и по-късно изтощението – постоянните приятни мечтания и прекрасните размисли, които винаги съпътстват болестта и възстановяването; радостта, че оздравявам – всичко това ме караше да забравя за Демона. Гледай ти! Едва сега започвам да вниквам в мистерията на лекарската наука. Така както Фридрих Велики е вникнал в тайнствата на стратегията, едва след като е бил победен. Именно това целеше Ученият: да се разболея тежко, за да оздравея. Гениална мисъл: да превъзмогваш болестта с болест; similia similibus curare14.
Притеснявам се само дали благотворният ефект на болестта ми ще продължи и след като оздравея напълно. Защото чувствам, че не бих издържал още едно подобно лечение.
2 февруари
Днес вече съм здрав. Заспивайки, чух драскане на вратата. „Това е Слон или Лъв“ – казах си аз, като забравих в сънливостта си, че те са предали богу дух. Отворих – Тя!… После не помня нищо. Струва ми се, че като че ли по някакъв си начин тя ме изнасили…
Полека-лека ще започна да обядвам с нея през деня. Хи-хи-хи-хи.
3 февруари
Все още не съм изгубил вяра в науката. Пазя си прахчето. Ученият строго ми забрани да вземам повече от половин кафена лъжичка. Но тъй като съветите му бяха съвсем глупави, сигурно ще е глупаво и неспазването им. С героична решителност изпих цялото количество, което иначе трябваше да стигне за три седмици.
– Утре ще се събудя мъртъв. Нека! Боже, направи така, че да се събудя след това земно пречистване при теб в небето. Ха! Вътрешностите ми се свиват, ужасно боли – горко ми, горко ми, свършено е с мен…
4 февруари
Събудих се не на небето, а в леглото си. Ами ако леглото е някъде в небето? Ами ако само сънувам, че съм се събудил? Нали трябва да съм мъртъв, мъртъв… И ми е така неземно хубаво. Никога не ми е било толкова приятно; ще скоча от леглото, ще танцувам и ще пея… Камериерът носи закуската: берлински бисквити…
О, психопатологично говедо такова!… Но тъй като още продължавах да се чувствам все така прекрасно, смятах, че съм се спасил от злия дух, окончателно и веднъж завинаги.
Но в късния следобед, когато вървях по коридора, някой рязко сложи ръка на рамото ми. Огледах се; нямаше никого. Залитнах към най-близката врата – Хелга стоеше пред мен, подаваше ми ръка с реверанс и се хилеше: „Изпреварих Ви, нали?…“
6 февруари
Науката ме разочарова. Реших да потърся убежище в окултното. В Берлин живее една известна магьосница на име Есмералда Кармен Кумист15, дъщеря на пастор и циганка. Говори се, че правела чудеса от всякакъв род. Отивам там още днес.
7 февруари
Ето ме вече при нея. Отново инкогнито, опърпан пекар. Срещнах една 45-годишна, висока жена, с класическо, строго, направо достопочтено лице; каква разлика с глупавия пън Вексебалг! И пред нея излязох с историята за нашамарения пивовар.
– О, лесна работа, скъпи господине! – провикна се тя със свята убеденост в гласа – Ще бъдете излекуван от раз, но, но това ще струва много пари..
– Много ли?
– Ах, 15 марки!
– Толкова много? Господи, откъде ще ги взема?
– Е, скъпи господине – от любов към ближния ще го направя за 12 марки!
– А за 10 няма ли да стане?…
– Е, добре – в името на Господа бога, нека бъдат 10! А сега ликувайте, господине! Както слънцето ощастливява земята, така и адовата сила ще изгуби властта си над Вас! Средството ми е всемогъщо!
Тя извади от шкафа един обикновен орех, омотан с груб конец.
– В този орех, ваше благородие, има тъмна, рядко срещана материя, каквато не може да се роди на земята ни. Тук има лайно на пепелянка, което е видяло бял свят в една борова гора през януари. То е смесено с папратов цвят. Има и сълза от горила,16 пот от диамант, преди да избухне в смъртна тревога от безмерната горещина и да падне обратно на слънцето, неговия майчин скут. И най-накрая, червени лъчи от планетата Алдебаран, уловени в стъклен капан. Всичко това е облъхнато от дъха на девица, която вече е родила 13 деца, но без мъж да я е докоснал. Основното обаче е наличието на перце от жаба, красива като усмивката на зряла девойка. Перцето пада веднъж на 100 години. Три пъти, четири пъти блажен е онзи, който го открие точно в мига, когато жабата го изсипва; онзи, който го вдигне и веднага го целуне. Той притежава най-голямото съкровище на света. Този чудотворен орех, който се нарича Podex romanus17, трябва да носите непрекъснато до сърцето си и никога да не поглеждате вътре. Иначе материята, която е вътре, ще загуби вълшебната си сила, а вие горко ще съжалявате за престъпното си любопитство и неверието си. Защото само вярата ощастливява, а невярата е пагубен принцип за всички. Само вярата е тази, която лекува. Ала учените нехаят за това. А обхване ли ви някога страх, въпреки талисмана, повтаряйте си на глас: „Призрако, май…а ти!“ Не изчезне ли все пак страхът Ви, викайте тези думи още по-силно. Ако не помогне и това, изревете ги така, че домът Ви да се разлюлее. Спасен сте, господине!
Тя говореше така енергично и достопочтено, че аз набожно й повярвах от все сърце; душата ми преливаше от възвишеност. Окачих талисмана на шията си, платих 100 вместо 10 марки и полетях към дома си, предизвиквайки всички призраци на двубой.
28 март
О, благословена измежду жените! В милиони ще те окъпя, ако състоянието ми се задържи още година! Аз съм здрав, здрав! И само човек, който е боледувал, може да схване прелестния смисъл на тази дума. Никой рицар не се е чувствал по-сигурен и по-безстрашен под бронята си, отколкото сърцето ми под ореха. То е изпълнено с неизразима и блажена увереност. „Сега нищо не може да ми навреди, нищо!“ – повтарям си сега безспир и вярвам в това. И наистина нищо не ми вреди. Нека сега някой посмее да ми въвира науката! Ще го ритна по…!
През първите дни след визитата ми при чудодейната жена много често, естествено, ме обхващаше предишният ужас, но винаги, когато започвах да рева оглушително: „Демоно, май..а ти!“ – чак замъкът се разлюляваше и всички тичаха при мен. Студът, заедно със смеха, бяха сериозна заплаха за страха. Ако тя ми се беше явила, когато бях в подобно настроение, щеше да се наложи, волю-неволю, да й се изсмея, със смеха си щях да я убия!… О, благословена измежду жените!
В края на февруари страхът ми изчезна, а с него и всички угризения на съвестта; спомените за Хелга угаснаха. През последните две седмици дори не се сетих за нея, потънах в развлечения, ядях меса със силни подправки, напивах се, пушех, не пипвах физическа работа, изобщо не ходех сред природата; единственото, за което послушах онова говедо бе, че не се напрягах умствено.
Хелга, Демона, май..а ти!
29 март
Срутете се, небеса! Днес отново я видях и дълго, дълго разговарях с нея!… Представете си, поговорих си с нея като с нормален човек!…
Измамнице Кумист!… Всъщност не, не ти си виновната, а гадната книга; видях Хелга, преди да съм готов да изкрещя заклинанието си… Но беше ли тя призрак? Та тя бе истинска като градинаря ми, който ме откри да седя в калта. Ако не беше сигурно, че тялото й спи вечен сън там, в кулата… Ще полудея.
Вървях през парка на замъка, под напъпилите дървета. Беше сутрин; малко облачно, мокро и ветровито, но топло; навсякъде се усещаше влажното, приятно пролетно настроение. Разглеждах безсрамните картинки на проклетата книга; и така се бях вдълбочил в тях, че синята дамска дреха на пейката грабна погледа ми едва когато беше само на три крачки от мен. Вдигнах очи – и вече бях седнал върху купчината рядка кал, която градинарят бе изгребал вчера от пътечката.
– Станете, княже! – каза тя любезно.
– Не искам, не искам – избърборих аз като малко дете.
– Защо не искате?
– Защото не искам – и защото не мога.
– Явно сте мъдър – продължи тя все така приветливо и тихо. – „Искам, защото искам“ синтезира теоретичната философия, а „не искам, което не мога“ – практическата. Е, добре, както желаете. Дойдох да Ви помоля за някои разяснения.
– На вашите услуги! – изтърсих аз.
Ужасът се превръща в бездънна пропаст, когато видим пред себе си жив, говорещ, истински този, когото без съмнение сме видели мъртъв! На света няма нищо по-умопомрачаващо!… Щях да съм припаднал, ако ужасът ми не бе понамалял от изненадващата кроткост и приятност на гласа й; преди никога не бе разговаряла така с мен. Гласът й бе много тъжен, а лицето й – ужасяващо бяло и слабо. То излъчваше нескончаемо страдание.
– Бих искала да узная какво стана с мен на 19 август, спомняте ли си този ден? А и по-нататък? Въпреки усилията ми замъглените ми спомени не искат да се прояснят. Добре си спомням живота си до въпросния ден. Сега той е обвит за мен в някаква отчуждаваща, отдалечаваща мъгла, макар и да ми изглежда като заглъхващо ехо…; но всичко, което следва, е непроницаема тъмнина. Ето защо сегашното ми положение е доста парадоксално и смятам, че бих изтърпяла всичките си страдания, ако душата ми намери сили да пробие, да разпръсне със слънчев поглед мъглата на непоносимата неизвестност. Всъщност, последният ми светъл спомен е, че когато се готвех да отпътувам, усетих да губя съзнание в една от стаите на Вашия замък; и знам, че вие бяхте там. Кажете ми, защо припаднах?
Така се разтреперах, че почти легнах в калта.
– Аз… аз… не знам… по-скоро защото… на обяд… сте попрекалили с яденето…
– Добре, сигурно е така. А какво стана с мен после?
– Аз… аз… не знам…
– Какво направихте вие, съпруже, когато припаднах?
– Ами-и! Изтичах за лекар…
– А когато се върнахте?
– Аз… аз вече съм забравил…
– Толкова ли малко значех за Вас, та сте забравили такова нещо?
– Ами-и! Вие вече не бяхте там. Междувременно изчезнахте… по-точно сте излезли в сумрака, през парка на замъка – към съседната гора…
– Ай, ай! Възможно е. И в гората явно пак съм паднала… заспала съм… и всичко останало е само един мой сън, който в гората ще да е бил кратък, макар че уж продължава вечно. И това, че сега разговарям с Вас, сигурно е също мой сън…
– Да, сигурно всичко това е Ваш сън! – извиках аз пламенно и бях доволен, че тя вярва в това.
– И все пак не е в компетенцията Ви да решавате, тъй като Вие самият сте продукт на този сън, но това не е най-важното! Честно казано, не дойдох при Вас с надеждата да получа свястна информация, а по-скоро да убия времето, да се поразсея в моята ужасна ситуация. Ако пожелаете, ще Ви разкажа всичко, което сънувах.
– Много ще се радвам. „О, нещастната!“ – разтърсваше се душата ми – „тя не знае, че е мъртва. Опива се от вярата, че спи и сънува… Защото мисълта „мъртъв съм“ по принцип е непоносима… Ала не сме ли всички ние, живите – мъртъвци? Не е ли всичко това нашият задгробен сън? И не сме ли ние още по-слепи от Демона? Тя смята своята смърт за сън, а ние, идиотите, за бодърстване!…
– И така, първо сънувах, че лежа в малко мазе; без прозорци и осветено с фенер; около мен – изгнили кости. Аз съм овързана; над мен се е надвесил мъж. Какво ли не бих дала, за да си спомня как изглежда и какво ми говори. Знам само, че ме преби и припаднах. Когато се свестих, наоколо бе пълна тъмнина. Все още бях вързана до кръв – и ръцете, и краката. Имах някакъв парцал с лайна в устата. Лицето ми, носът, очите – целите в изпражнения; почти голо, промененото ми за един миг тяло лежеше върху остри камъни и върху остри, изгнили човешки кости. Черна тишина, тъмнина, бучаща в ужасяващата музика на времето. Гладът непрекъснато се усилваше. По-лоши от него бяха жаждата и студът. И още – безумен гняв и омраза, и отмъстителност, и безпомощност, и отегчение, и ужас от настоящето; ужас и съжаление от миналото; и ужас от наближаващата смърт, която едва сега се яви в цялата си чудовищност пред безкрайно страдащата ми душа. И безнадеждност – защото знаех, че този, който ме е хвърлил тук, ще ме остави да загина въпреки изкушението да ме пусне. Защо да описвам неописуемото? Непрестанно се търкалях със страшни усилия насам-натам в тъмнината, търсейки по стените с нечистото си лице някакъв стърчащ камък, за да се опитам да срежа въжетата. Напразно. О, о… Достатъчно! Та нали това е било само сън. Колко бе продължителността му според земното време, не знам, но мисля, че бе 14 дена. Накрая настъпи блажено спокойствие.
А после – друг вид сън; също особен. Чувствах се без тяло. Но вместо него неизразима тъма измъчваше душата ми. Свръхтежък, задушаващ, чудовищен, безформен сън, но забележимо по-различен от всички, които бях сънувала през нощите преди 19 август. „Сигурно така изглежда съзнанието след смъртта“ – казах си аз, – „ако изобщо след смъртта може да съществува съзнание“ – Няма да се разпростирам надълго и нашироко върху това… Но освен преобладаващата чернилка и тежест, имаше и светли и леки мигове. Спомените за изминалия живот, а вероятно и за предишните животи от време на време проблясваха интензивно в нощта на съзнанието ми; понякога виждах, в точния смисъл на думата, познати ми отпреди места. Живеех в тях така, както сега съм край Вас. Защото срещата ми с Вас е само един от проблясъците в черния ми сън. Той нямаше да е толкова лош, ако не се редуваше с математическа точност на всеки 24 часа с друг сън…
Тя млъкна за малко и затрепера. Косите ми настръхнаха. „Значи сега чувам, може би пръв измежду хората, нещичко за това, което се случва след смъртта…“ Въпреки че копнеех да узная подробности, липсваше ми куражът да питам. Хелга продължи:
– След като сънят ми за тъмното мазе приключи, следващият, току-що описан от мен сън – неспокоен и неясен, продължи 24 часа според земните измерения. После чух тих, но неизразимо зловещ тътен, сякаш зад хоризонта се надигаше метафизичен ураган. Разтреперах се до дъното на душата си, тъй като предварително бях наясно, че е за мен и че ми носи нещо много ужасно. Дивата вихрушка се усилваше – и изведнъж усетих, че тя ме вдигна, както бях облечена в някакво полутяло, и с бясна скорост ме отнесе нанякъде. Около мен бе пълна тъмнина. Но съзрях пред себе си малка алена звезда. Тя нарастваше бързо и придобиваше четириъгълна форма; най-накрая осъзнах, че тя се състоеше от безчет алени петна. Уголемяваше се, докато ми стана ясно, че това е една безкрайна сграда, чиито прозорци са огрени от червени пламъци, лумващи някъде отвътре. Фасададата й бе около 1000 метра дълга. Височината й бе същата. Тогава ураганът ме метна през един от приземните прозорци. Озовах се в ужасно осветена стая. Някакви страшни чудовища ме вързаха за косите на тавана. Една машина, снабдена може би с 2000 дебели пръта, които ме заобикаляха от всички страни, се задвижи страшно бързо. Всички пръти едновременно биеха тялото ми, а също и главата. След миг се превърнах в кървава каша. Изгубих съзнание или пък умрях?… Но някакви огромни клещи ме върнаха веднага в съзнание, хващайки ме за гърлото и втиквайки ме през тавана на първия етаж. Там ме запратиха – с изведнъж наново оздравяло тяло, в сандък, пълен с пчели и оси. Затвориха го над мен. Оттам пак ме извадиха мъртва, възкресиха ме и ме изпратиха на втория етаж, където бях хвърлена в един съд. Вътрешността му блестеше ослепително от хилядите, нагорещени до бяло, въглища. Съдът започна бързо да се търкаля… В следващото отделение главата ми бе вързана в чувал, натъпкан с най-отвратителни насекоми: хлебарки, гъсеници, паяци и пр., а също и с крастави жаби и плъхове… Един етаж по-нагоре чудовищата ме провесиха на тавана за кутретата на краката. Както бях надолу с главата, едно от тях започна да ме боде с дълги куки в носните кухини. Остриетата пронизваха мозъка ми; в същото време друго чудовище извади със специален уред всичките ми зъби, а трето разпра корема ми, извади червата и изля в кухината каца врящо олово. Четвърто пъхна в утробата и в дебелото ми черво нажежени до бяло железни колове; пето раздробяваше с огромен чук колената ми; всичко това се случваше едновременно. Бих продължила да описвам, но ми се струва, че ще припаднете. Накратко: за шест часа преминах през двестате стаи от пода до тавана, след това, за още шест часа – още двеста стаи, които бяха разположени по протежение на тавана. Всъщност сградата представляваше правилен куб. После пак минах долу, по протежението на отсрещната стена, като мъченията ми във всяка следваща стая ставаха по-жестоки. Интересното е, че там те могат да се увеличават безкрайно. След това бях отново по протежение на приземния под. И тук бе най-лошо. Не само физически, но и в съвсем духовен смисъл: метафизични ужаси, напълно невъобразими, които са само за боговете, за Бога… Точно 24 часа след влизането си в гостоприемната сграда, аз отново се озовах в стаята, където бях отначало. Тук чудовищата ме изхвърлиха навън, ураганът ме улови, вече бездиханна за дълго, и ме отнесе в тъмнината.
След 24 часа отново последва нишката на поносимите сънища. Накрая пак затътна ураганът и ме отнесе в километричния дворец. Този път ме метна през прозореца, съседен на онзи, през който бях хвърлена предишния път. Отново преминах през редицата стаи горе и по протежение на тавана и т.н., докато не изстрадах всичките 800 на брой. Така продължава и до днес: във всяка стая различно мъчение, което е все по-ужасно, а аз не се притъпявам. Напротив, ставам все по-чувствителна. Тъй като от началото досега са минали почти седем месеца, или 200 дни, като умножим 800×100=80 000 стайчета. Забавно, нали, княже? – засмя се тя, но веднага след това страшно потрепери.
– Ти си в ада, нещастна Хелга! – отроних аз, но веднага се страснах. – Не, не, сънуваш в гората…
– Едното не изключва другото, напротив: адът може да съществува само в съня. Сънят по своята същност е един ад; нищо не може да съществува извън съня. Но дори да е сън, мъките са дяволски реални – ха! Тя се сви подобно на стоманена пружина и по лицето й се изписа такъв ужас, сякаш щеше да ме убие както погледът на Горгона.
– Нима една бедна жена заслужава подобно нещо? – разплака се в ужас тя. И аз й пригласях с рева си.
Но изведнъж се успокои.
– Ух! Не съм се пречупила и няма да се пречупя! Ще остана, гордо изправена, такава, каквато съм!
– Пречупи се, падни, промени се! – извика пак нещо в мен. – Съжалявай, покай се! Може би Бог ще ти прости, може би не си в пъкъла, а само в чистилището…
– Толкова ли съм омърсена, че е нужно да ме очистват? Да съжалявам? Как бих могла, когато трябва да одобрявам всичко, което, някога съм извършила?
– Ти уби много хора, дори собственото си дете и баща си!
– Дребна работа! Целият живот не е нищо друго, освен убиване, а убиването е същото като раждането. Погубването на човек е съизмеримо и дори по-незначително, отколкото да погубиш мисъл. Убиването на една мисъл става възможно само когато друга, по-силна, по-висша мисъл заеме мястото й. Какво е всъщност познанието? Убийство in rebus psychics18. По същата логика, ако убия живо същество, eo ipso19 прави възможно съществуването на друг живот: освобождавам място, към което развитието се втурва със същата необходимост, с която въздухът изпълва вакуумните пространства. „Убийство“ – това не е нищо друго, освен идиотски, малодушен социален предразсъдък. Не се упреквам, че съм убила много хора, а напротив – че съм убила твърде малко; и също така, че невинаги съм ги убивала от божии подбуди…; тук именно се крие коренът на моята злина… Преди, разбира се, вярвах, (в първичното безволие на съня си), че някой ме наказва за нещо; но по-късно осъзнах, че понятието „наказание“ не притежава дори най-незначителен смисъл, що се отнася до мен. Аз съм, която искамсамо най-ужасното, защото искам Всичко. Защото виждам във всичко само Моя Вечен Блясък; нима може Бог да бъде наказван?… Въпреки това бих се радвала да узная защо тъкмо сега ме навестяват най-странните сънища… Вероятно функцията им е да ме подготвят, да ме укрепят за безкрайните задачи, които съм си поставила. С Него… А сега изобщо не го срещам; и това е най-лошото… Единствено мисълта за него ми помогна да не се пречупя. Княже, Вие тогава ни шпионирахте на хълмчето, познавате го, не отричайте! Можете ли да ми съобщите нещо ново за него?
– Аз… аз… не знам нищо, всъщност знам. Той е добре! Надул се е като великденски козунак. И… и… сега се грижи повечко за себе си. Та нали, мила Хелга, ресните на панталоните му те излагаха. Аз ще го подпомагам, искаш ли?
– Плаша се най-вече от това, че когато се събудя от този сън, ще бъда побеляла като старица и че той ще ме… Как изглеждам, княже?
– Зле, направо ужасяващо; поне с десет години по-стара.
– Княже, Вие сте един невъзпитан подлизурко! – за първи път днес ми се скара тя. – С десет години по-стара!…
– Пардон, грешка на езика – исках да кажа – с десет години по-млада.
– Т.е. като 13-годишна, много благодаря. Глупав сте като пръч, княже. Изобщо не знам защо дойдох при Вас. Ако на живо представлявате дръвник, поне като видение от съня ми бихте могли да бъдете по-духовит. Adieu! Пак ще се видим. Ще ми бъде приятно, ако успеете да откриете кой бе оня мъж в мазето; имам да уреждам сметки с джентълмена, който се е
изсрал върху лицето на една вързана жена в безсъзнание!
Стана да си ходи.
– И без друго моите 24 часа клонят към края си – Дали не чувам вече урагана си?… Да, той вече бучи в далечината… ох … ооох….
Косите й се изправиха, лицето й побеля като платно и с ужасен вик тя се строполи на мократа земя.
– Нима може да се понесе този безкраен ужас? Ох, няма ли никаква, никаква възможност да го преодолея? Защо ли, защо губим в съня си волята?… Съществува ли някаква цена? Гърми все по-застрашително. Боже, жестоки боже, не: милостиви боже! Отърви ме от това! Чуй! Изслушай ме! Поне веднъж, сега, махни червената къща от мен – и ще се закълна във всичко! Ще се откажа от волята си! Ще се пречупя, ще бъда смирен червей пред лицето ти!… Вече духа съвсем близо…
Тя се вдигна и изчезна, олюлявайки се. Още чувах заглъхващите думи:
– Ох, знам, ох, знам какво искаш от мен, бял, мек призрако, полип такъв!… Сама да се изтръгна като зъб… Да унищожа най-великата си сила: своята омраза и злоба, отвращение и отмъстителност!… Мазето се появи – защото не успях да преодолея омразата – с целувка; пурпурната къща се появи, защото не мога да надвия… жажадата за отмъщение… с нещо още по-тежко и страшно… и по-невъзможно, по-невъзможно… Ти, оскотял боже, не само, че никога не отземаш нищичко от човешкото бреме, но му притуряш и още. И колкото повече слагаш, толкова повече той пада, палачо, палачо….ооооо… вече ме грабва-а-а…
Чу се рев, по-страшен от рева на сражаващ се със смъртта тигър. Почти в безсъзнание видях как тя изчезва в еловата гора подобно на късче стелеща се синкава мъгла, премятана сякаш от вятъра… Чертите й се размиваха; мяркаше ли се все още пред очите ми? Изчезна, утихна. А аз продължавах да седя в блатото и да плача, да плача…
Изведнъж усетих, че докосват рамото ми. Сякаш нещо странно падна от гърба ми. Огледах се глупаво наоколо и разпознах градинаря си:
– В името на Исуса, какво прави тук Негова светлост? Върху купчина кал! Ох, ох! Ако Негова светлост благоволеше да поседне върху нея през юли, би имало смисъл, но през март? Със сигурност височайшият задник ще се простуди, ох, ох! Ако Негова светлост благоволи да дойде с мен в замъка, аз с удоволствие ще го преоблека. Целият е в кал, в кал, това не е на хубаво, не е на хубаво…
– Видя ли тук, на пейката, да седи една дама?
– Каква дама? Аз нищо…
– Ами че Демона бе, тъпак!
– Не я познавам, Ваша светлост!
– Откога си в парка?
– От сутринта, Ваша светлост. Знам си работата.
– А мен поне видя ли ме?
– Да, като се отдалечавах, забелязах, че има нещо върху калта, но не знаех, че това е Негова светлост. Тъй като Негова светлост има сив костюм, каквато е и калта, мислех, че Негова светлост е кал. Чак когато чух калта да плаче, дотичах.
– Слушай, магаре такова, ти преди малко чу ли някакъв страшен рев?
– Да, Ваша Светлост. Зверовете досега не са ревали така свирепо. Чак кръвта ми замръзна. Отърчах да видя дали тая сган не се е самоунищожила, но не би. Въпреки това те реваха цял час, бог знае защо; имат си какво да ядат. Ако ние имахме толкоз месо…
– Значи зверовете са ревали? – попитах градинаря си, който почти ме влачеше към дома ми. – И ти, глупако, наистина ли не видя никого на пейката?
– Хм, хм – да си кажа правичката, за известно време ми се струваше, че пейчицата е някак си синя, макар че тя си е кафява. Но кой знае какво е било, може да е било небето, отразено в лака…
И така аз нищо не можах да изкопча от тоя тъпак. Но пък в крайна сметка дори да бе видял синия й тоалет и дори да бе чул ревовете й, това доказва ли, че тя е съществува? Защо да не е възможно повече хора по едно и също време да имат едно и също видение? Не халюцинация, естествено; това би противоречало на понятието като безсмислено и субективно. Но глупост, да. Единственото сигурно само е, че е мъртва.
След като се изчистих от калта, си легнах. В главата ми се въртяха най-идиотски помисли. Пак взе да ми се струва, че лудостта приближава и изпих половин литър коняк. Това ме развесели и успокои. След час вече спях като пън. Чак вечерта се събудих с видиотена, но доста крепка душа.
Най-същественото е, че кошмарният ужас от появата на Хелга изчезна напълно; едва ли не сега аз търсех по-честата й поява. Изпитвах към нея само състрадание и нежност. Вече не се тресях от ужас пред нея, а само пред нейния ад, в който вероятно и аз ще я последвам, боже мили!
Но въпреки това се боя, че тя ще си спомни кой е джентълменът. След това ще ме навести и ще ме пребие като куче…
31 март
Чувството, че не се страхувам вече от призрака, ми втълпи, че съм се освободил от него, дори и без магиите на Есмералда Кармен Кумист. Едва сега си давам сметка, че замених една преизподня с друга. Действително не се плаша от призрака или поне отчасти не се плаша. Но пък толкова по-голям е ужасът ми от Божия съд. Този ужас би могъл отново да ме доведе до лудост, както предишният ми страх от призрака. И колкото повече време минава, толкова повече се боя, че изведнъж ще връхлети върху мен и ще ме цапардоса. Ужасът е способен на всичко.
Освен това отново ме мъчи неизвестността… Нелепо е – но често ми се струва, че Хелга е жива. Всичко е доста подозрително. Ако поне градинарят ми не бе такъв глупак…
Все по-натрапчиво ми минава през ума, че душата на една жадна за отмъщение и отхвърлена жена ме води хитро за носа; че лукаво е съчинила всичко, което говори; че следва някакъв пъклен план; че си играе с мен подобно на тигър с трофея си…
Апропо, споменатите четири звяра, както се кълне целият персонал в замъка, ревяли ужасяващо по време на разговора ни с Демона.
За ваше сведение: докато тя бе още жива и отсъстваше от замъка, тези изчадия биваха тъжни, но не ревяха. Ала когато, боже мили! хвърлих великолепното същество в килията на гладната смърт, въпреки че те бяха на 200 км оттам, какви ги свършиха? На един час път от мястото селяните не можеха да заспят от рева им!… Сълзи капели от очите на животинките – така поне твърдяха пазачите им. Когато на 25 август бягах от крепостта, в която тя умираше, към Берлин, пренощувах в Саущайн. Не мигнах. Имах чувството, че тъжният, отчаян рев, копнеещ за освобождаването на тигрицата, се носи директно от спалнята ми. На следващата сутрин събрах кураж и се приближих към резервата им. Съзряха ме от дълбините на изкуствената си джунгла и с няколко скока само се озоваха пред мен. Издаваха такива ревове, че дни наред след това не чувах добре. Дяволските котешки очи – Нейните очи, ме пронизваха до припадък. Лапите им така удряха по яката мрежа, че дебелите железни колове се огъваха, сякаш бяха тънки пръчки. Вкаменен от ужас, събрах кураж и моментално си плюх на петите, като виках за помощ.
Божичко, какво ли биха направили с мен, ако можеха да излязат вън!… Бесняха чак до 2 септември. След това ги обхвана необяснима апатия. Почти месец не ядяха и не ревяха; сякаш щяха да умрат. Но пак започнаха да се хранят; само дето оттогава бяха тъжни и никой не ги чу повече да реват. Лежаха и спяха. Наложи се да им се хвърлят късове месо, тъй като те не биха се осмелили да убият дори агънце.
Предпочитам да продам тая сбирщина на Хагенбек, или пък, още по-добре, да наредя да я изпозастрелят. Вгорчават престоя ми в Саущайн. Не могат да избягат, разбира се, но… кой знае. Аз щях да съм първият, върху когото биха се нахвърлили… Тигърът обича тигрицата. А аз я убих. Но в същото време си мисля: Демоно, ако се грижа за любимците ти, както ти, може би отмъщението ти няма да е толкова жестоко.
Още днес ще пиша на Хагенбек: десет носорога! Но, за бога, сега си спомних: приживе, тя поръча за всеки от зверовете по една самка. Не пристигнаха; потънали били в океана. Веднага ще пиша на Хагенбек за четири лъвици, тигрица, женски ягуар, женски леопард. Само че, Хелгичке, не ме бий много, като узнаеш… Аз съм добър, аз съм добър.
Зверовете обаче те подушиха оня ден… Божичко, може би си била само…? Но… нали те могат да усещат дори присъствието на дух; известно е, че животните го правят по-добре от хората. Утре ще забегна в Берлин.
4 април, Берлин
Развлечения, гуляи. Но нито за миг не преставам да мисля за Демона. Не се чувствам зле. Най-малкото мъченията ми не се усилват, а това, което не се усилва, загива бавно, от само себе си. „И за прасето идва Коледа“ – казват поляците; ще умре и страданието ми…
А може би вече го няма. Толкова ми е добре. Хип, хип, ура! Новината е, че вече дори не се сещам да се страхувам от привидението! И смятам, че вече няма да дойде; бои се от мен. Хип, хип, ура! Пиян съм като свиня, но така трябва да бъде! Хелга, май..а ти!
7 април
Чувствам се все така прекрасно. Но трябва най-после поне веднъж да посетя Виленцето. Вече го уведомих за това. Отивам при него с огромно нежелание. Но той страшно ме обича. Със сигурност съм в Немилост; първо, защото дълго не съм го ощастливявал и второ, защото моите екстравагантности несъмнено са стигнали до неговия слух и до слуха на Августата. Естествено, кралят император е информиран, но не и за най-важното.
Не знам обаче кое би ми било по-неприятно: неговата немилост или неговата милост.
Непрекъснато съм весел и пиян. Хелга, смрадливке такава, оправяй работите си с Господ Бог, както умееш. Аз ще си ги уредя с момичета. По дяволите, момичетата от берлинските барове са трепачки…
10 април
Най-накрая пристигнах; същия следобед получих суха покана за вечеря. Треперех, докато се изкачвах по стълбите на двореца. Камериерът извести за пристигането ми. Почти веднага зазвуча музика – sit venia verbo20! Казват, че всеки велик композитор се познавал по открояващата се своеобразност на музиката си. Ако това е вярно, композиторът е Вилхелм II – без съмнение най-великият от всички: дори човек, толкова немузикален като мен може да познае веднага по абсолютната немелодичност и нехармоничност, че е „композирал“ Той. Впрочем немелодичността и нехармоничността са черти на всички съвременни композиции; но докато на други места композициите просто нямат нищо общо с мелодията и хармонията, императоровите творения са най-ярката им противоположност; на други места става въпрос за връзката между бяло и червено, а при императора – между бяло и черно.
Това музикално произведение трябваше да представлява приветстващи фанфари в чест на скромната ми особа. Вратите се разтвориха и аз влязох. Музиката спря. Тутакси обаче от съседната зала зазвуча песен, изпълнявана от оперен ансамбъл. Тя започваше с думите: „Ей, хей, май..а ти, май..а ти!“ Безспорно текстът също бе духовита рожба на вседържеца.
Самият Той стоеше пред мен, с плътно прибрани крака. Отдаде чест и застина величествено в тази поза, докато не бяха изпълнени двете строфи. Той попиваше очарованието на изкуството си. После – един властен жест – и пеенето спря. Императорът заговори:
– Не си и помисляй, Щерненхохчо, че дългото козируване на императора се е отнасяло за теб; съвсем не за теб, а за изкуството, на което току-що се насладихме. Добре дошъл! Идваш късно, но все пак идваш. Макар че често съм ти бил сърдит, не си загубил много от Благоволението Ми. Като доказателство за това, виж какво ти е отредило нежното ми внимание!
Погледнах в съответната посока и видях един най-малко десетхектолитров котел, пълен с боб, зеле, моркови и прочие неща. Те плуваха в белезникаво-зеленикава течност. До него бе поставена вана с вода, по-нататък – дръвник, цепеници, секира, бутилки и сандъци с цигари.
– Heil dir im Siegeskranz21, най-велики измежду немските герои, Арминий II22! – продължи монархът. – Всичкото съдържание на този котел ти принадлежи и ние сме твърдо убедени, че още днес ще лъснеш дъното му! Императорът те моли, а също и Августата (както се полага на примерна съпруга, тя се присъединява към молбата, въпреки че не те обича много) да влезеш с банския, който ще получиш, във ваната и да повториш пред нас всички оригинални действия, извършени от теб в оня паметен януарски ден!
Нямаше измъкване. Обух си плувките, влязох във водата, слава богу този път – топла, и в присъствието на техни величества, на принцесите, принцовете и най-висшите сановници; под звуците на следващите куплети от императоровата песен, започнах да плюскам от котела. Едновременно с това сечах дърва и с възгласа „хип, хип, ура!“ разбивах бутилките с алкохол и сандъците с пури…
Днес нямам време да се разпростирам върху всичко, което се случи на банкета; може би друг път…
Озовах се в спалнята на императора. Преди малко извънредно весел, тук той се смръщи зловещо и се отпусна на креслото. Коленичих пред него и прегърнах коленете му. Отблъсна ме рязко, хвана главата си и я разклати така яростно, сякаш искаше да я изтръгне от тялото и да я захвърли като непотребна вещ. След това скочи, разтвори ръце към изток, после на юг, после на север. Изрева и отново се сгромоляса на креслото. Като се взираше, по навик, в огледалния си образ, той изрече:
– Махайте се, сенки, които кръжите около императоровото чело! Изчезнете, черни грижи, под чиято тежест се превива и моята безкрайна сила! О-о! Тежки облаци се струпват отвсякъде върху империята, дадена ми за владение от Бога! Както усещах в пророческия си екстаз, така и сега, на основата на достоверна информация, със сигурност знам, че китайските боксери23 мислят да превземат, покорят и унищожат наследството Ми. Всеки ден узнавам, че се организират и въоръжават – срещу кого може да е насочено това, ако не против Мен? О, сигурно още през тази година полетата на моята империя ще се наводнят от новите Чингизханови орди – не могат да ми простят за Валдерзее, когото в божествено осенение изпратих срещу тях преди 12 години. Имат си и съюзник бурите, обидени, че не дадох аудиенция на Крюгер. Вече са сключили съюз с тях за нападение и бунт срещу нас – после към тях ще се присъединят и бохемците. А най-лошото е, че ще ги предвожда Бисмарк. Ха! Гаден родоотстъпник…! Всички с буква „Б“ – цели четири! Колко зловещо… Ще издържи ли моят храбър народ? О, не си и предполагал, Вилхелм Велики, че не корона от злато, а от тръни си поставил на посивялата глава на внука си!
Млъкна. А аз си мислех: „Откак се помниш, си като ударен от мокър парцал, а сега, изглежда, си съвсем оглупял. Що се отнася до китайските боксери, нали брат ми, генералът, сподели, че не трябва да се страхуваме от тях, защото нямали никакво въоръжение. Макар че ги бива в бокса, как ще да тръгнат да се бият с голи ръце срещу нашите „дебели Берти“24! Бурите; те са вече друга работа – те показаха на Джон Бул25, че поназнайват нещичко. Те действително са най-опасните неприятели на нашата империя. А бохемците? Достатъчно е оръдията ни да изстрелят срещу тях не гранати, а гадните им кнедли със сливи. Ненаситната паплач ще се нахвърли върху тях, ще преяде, ще се побият после малко и ще се оставят неусетно да бъдат натъркаляни и събрани като пияни пилци. Но какво да кажа за Бисмарк? Възможно ли е немският император да не знае, че той е мъртъв вече от доста време? Или пак страда от фикс идеята – тъй като винаги се е страхувал от него, – че старецът ще се надигне от гроба както Барбароса от Кифхойзер26?“ Не успях да се сдържа и подметнах:
– По моето скромно мнение, Ваше Величество, Бисмарк отдавна не е между живите.
Той се смръщи строго:
– Dixi27! – извика той. – Кой се осмелява да гъкне срещу твърденията на императора? Запомни, че всичко, което кажа, е мъдро само защото аз съм го казал, макар че иначе би било глупаво. Знам, каквото знам. Немските князе, родоотстъпническа сган, в съюз с които преди време той искаше да ме хвърли в лудницата, са го скрили някъде. Той е жив и в подходящия момент те ще се изправят срещу мен. Но quos ego28! – изрева той и с усилие захвърли креслото си в ъгъла. – Ще ви разпертушиня като това кресло! – продължи да реве, въпреки че на креслото му нямаше нищо. – Слаби сте за мен, джуджета такива! Бог ще продължи да ме пази от вашия гняв. Бог, който бе мой щит, когато известната с лошата си слава Зелма Шнапке хвърли секира по бронираната ми карета!
Той вдигна ръце към небето, после звучно се изсекна и продължи:
– Да се върнем на въпроса! Необходимо е да се противопоставим на катастрофата, преди да ни е връхлетяла. Разполагаме само с едно средство: трябва да основем лига срещу Bebebebe-Gefahr29. Името измислих аз и веднага започнах инициатива за основаване на Лигата. Много мои васали вече се отчетоха с големи суми. И ти, Хелмутчо, както винаги, ще бъдеш начело. Ти притежаваш имущество за около 800 млн. марки – и не го усуквай – признал си само 300 млн., за да ощетиш хазната. Не трепери, аз, владетелят – макар че задълженията ми за пред всички останали са да следя за спазването на законите, ще притворя очи – нека бъдем снизходителни към себе си, както е снизходителен към нас небесният отец. Накратко, мисля, че е дреболия да отделиш 20 млн. за тази свята цел. Помисли какво би станало с цялото това имущество, ако Чао Чучао, предвождайки ордите си, превземе бранденбургското30 графство! Tua res, Romane, agitur31!
„Ах, ти, говедо! – помислих си аз. „Ти вече изцеди от мен 45 млн., защото – тук по морални съображения няма да се доизказвам – и сега нови 20 млн.!… Как ще я карам по-нататък? Когато управляващите доят работническата сган, всичко е наред. То е все едно да доиш млякото на кравите. Но да се закачат аристократите?… Още от самото начало бях наясно какво цели с цялото това бръщолевене. Тази отвратителна наследствена алчност на Хохенцолерните32! Фриц е бил още по-лош. Фриц, с една малка Прусия ти надви Европа, ала този, по неговите собствени думи, твой потомък, с една огромна Германия би се огънал дори на Дания, ако се стигнеше дотам. Фрицко, защо ли си създал още деца? Може ли стъпилият на най-високата точка на Монблан да се изкачи още по-нагоре? Потомците на великите мъже почти винаги се оказват говеда… Фрицко, дошлите след теб са боклуци! И Бисмарк, въпреки че не е от рода Хохенцолерн, а само тяхна мистична клонка, се оказа най-голямото нещастие за немския народ…“
Нищо друго не ми оставаше, освен да кажа „да“.
– В най-скоро време ще Ви припиша милионите, Ваше Величество.
Той страшно се навъси.
– Ще ги припишеш? Уф! Какво търгашество! И защо не веднага, Хелмутчо? Ти винаги носиш чековете със себе си! Попълни един от тях – за 20 млн. – на името на своя владетел и това ще е достатъчно! Срам за мъжете, които отлагат за утре!
И той светкавично бръкна с ръката си във вътрешния ми джоб. На императора му е позволено всичко, дори и кражба; това, което при обикновените хора се нарича кражба, при Него е висша заповед, завладяване, очевидност. Измъкна, неговата кожа престъпническа, джобната ми чантичка. За един миг, сякаш бе бъркал в нея цял живот, извади оттам чековете и ми каза:
– Ще ти донеса перо и мастило, Щерненхохчо. Императорът не смята за недостойно да прислужва на човека, когото зове свой приятел!
Донесе ги и аз – бих заскърцал със зъби, ако ги имах – хвърлих 20 млн. в бездънната паст на тази ламя. Знаех, че Bebebebe-лигата няма да получи от сумата и стотинка. Но оставайте с впечатление, че предишните му приказки са били съзнателна хитрост, измама. Този заклет лъжец лъжеше непрестанно, в големи мащаби, единствено себе си. Вече изобщо не знаеше какво мисли, какво иска. Истина, лъжа, действителност, илюзии – всичко това при него се разтваряше в някакъв разлагащ се хаос, в който проблясваше само безмерната му суетност…
Щом пусна чека в джоба си, отведнъж лицето му се проясни извънредно много. Но той го осъзна веднага; в младежките си години е бил добре дресиран. Казват, че Бисмарк го пребивал като куче, но, разбира се, той оцелял. Сбърчи отново чело. Още веднъж разтърси главата си, за да прогони от нея някакви невидими комари и накрая каза:
– Махайте се, сенки, кръжащи около челото ми! Императорът заповядва. Махнаха се! Vicit Caesar!33И той ще победи с помощта на Бога, който забавя, но не забравя! Достатъчно! А сега императорът отново иска да бъде човек!
Лицето му се проясни окончателно. И както винаги, когато биваше в добро настроение, той започна да импровизира в стихове:34
Und nun, Hellmutchen mein,
lass uns recht froh und frohlich sein!
In’s weiche Bett legen wir nieder
– e – e uns wieder“
(nein, besser:)
uns’re arg erschopften Glieder.
‘s ist besser, in den A- zu f- -,
als an der Politik ersticken!
Weg Sorgen, die den Caesar drucken!
Doch halt! ich muss dir fruher machen
hubsch Vergnugen – e – e mit netten Sachen.
Ich will dir namlich gnadig zeigen,
Fotografien, – die -mir – eigen,
im Lauf von letzten drei Monaten
jemacht – – e – e von fotografierenden – –
Ratten…35
– Хелмутчо, виждал ли си някога такъв импровизатор? – добави впоследствие той, почервенял от напрежение и вероятно от момински свян.
Затова пък аз бях блед като платно. Сигурно снимките ще бъдат поне 200! А знаете ли какво означава това за мен? Задължението да изпадна в екстаз 200 пъти! Аз, който бях и без това разлютен от загубата на 20 млн.! Но ако само веднъж пропуснех да изпадна в екстаз, щях да изпадна в немилост. Понеже снимките, които щеше да ми покаже, той смяташе без изключение за произведения на изкуството. Одобрил ги е и заради достоверността им. Не е разрешено дори да се каже: не съвпада с оригинала… Ако само един път не бъда запленен, за него това означава, че осъждам Неговия вкус и освен това – че го смятам за грозник.
Е, изпадах в непрекъснат екстаз в продължение на около 2 часа. А снимките бяха поне 500.
Зад гърба си имах вече 300 екстаза и вече се приготвях да умра. Но милостивото провидение ми се притече на помощ. Императорът започна да се люлее на стола си така, че сигурно би паднал на земята, ако не го бях прихванал навреме.
– Ха! – извика той. – Сега императорът е в прегръдките на Морфей. Няма как, въшливко мой, налага се да те лиша от останалите преживявания. Но така е по-добре, нека и за утре да имаш гарантирани уникални наслади… Такаа – да си полегнем на леглото!
Съблякох униформата му на боливийски генерал. Кимна да легна до него… За щастие след минута захърка. Наблюдавах отворената му, смърдяща уста, суровите – при цялата му аристократичност – уродливи, комични черти… Нямаше нищо по-смешно от лицето му – сякаш не принадлежеше на император…
Нещастен безумецо! Бедни народе! Старогръцкият пълководец Хабрий е казал: „По-силно ще стане стадото елени, предвождано от лъв, отколкото стадото лъвове, предвождано от елен.“ А аз бих добавил: „По-добре би било, ако вместо 80 млн. немци, имаше само 8 млн. – и те да имаха за владетел Лъв, отколкото…“
С някакво тъмно, ужасно предчувствие, тази нощ плаках за Теб, Германийо…
25 април
От четиринайсет дена не съм писал нищо, тъй като нямах свободна секунда. Бях съвсем погълнат от забавите, запоите, дамите, юношите, приятелите, императора. Излекуван съм! Напълно! Сещам се повече за балерините, отколкото за нея. Осанна!
Но все пак мисля, че по-голям дял от забавите в излекуването ми имаха мъченията, на които трябваше да устоявам при монарха. „Да устоявам“ е подходящият израз, защото, макар да бях най-довереният му човек, почти никога не ми се позволяваше да сядам в негово присъствие. Изобщо от деня, в който крадецът издуха от чековата ми книжка 20 млн., той стана дързък и непоносим, както никога. Вече не съм му нужен; отмъщава си за добрата постъпка, срамувайки се от мен. Правилно казва една стара поговорка: „Не прави никому добро, ако не искаш да ти отвърне с лошо.“ Лесно е обаче да се каже да не правиш на владетеля си добро; недей да правиш – и главата ти хвръква. Всеки ден – различно мъчение. Понякога завиждах на Демона за пурпурния дворец… Но всяко зло за добро: докато при Вили падах на колене и се кланях, лижех му подметките и разни други неща, не можех и да си помисля за Демона. После, когато си казахме adieu, гневът, който непрестанно ме изпълваше, като с магическа пръчка изплаши всички страшни мисли. Все едно да гониш Сатаната с Велзевул; но поне засега Велзевул не ме заплашва с полудяване. Гордея се със самообладанието си, чрез което запазих ненакърнени благоволението и уважението на императора. Ще ти издам една тайна, дневниче: когато оня ден, със сълзи на очи, той се сбогуваше с мен, ми каза тържествено:
– Кълна се, че следващият канцлер на империята ще бъдеш ти, Хелмутчо, ти, перло на Германия!
Замина да навести Алфонс. Ще се завърне чак след три седмици. Той бе единственото мъчение, което ми оставаше, сега съм свободен! Ще гуляя с Молтке и Ойленбург. О, каква красота – след ужасното страдание да бъдеш отново щастлив! Колко прекрасен е светът!
27 април
Седем часа сутринта е. Прозорците на спалнята ми са отворени. Под тях се простират обширни градини. Навън – светлина, радост, смях. Макар че времето е утринно и пролетно, почти летен въздух навлиза отвън. И смеещото се слънце, въпреки че е още ниско, напича. Ароматът на кайсиевите и черешовите цветове лъха насам подобно на мистичните поздрави на прелестни въздушни духове. Езерото от дървета под мен крещи оглушително със светлите напеви на безброй птички. Облачетата на небето се усмихват надолу към мен – как копнея да литна при вас, златно-сребърни гълъбчета, и да пътувам на гръбчетата ви през синята вечна пустош!… Не издържам повече вкъщи – излизам с Ойленбург и Молтке сред природата!
Същия ден в 11 ч. вечерта във винарната
Денят бе вълшебен. Тръгнахме, ние тримата, с кола от Берлин, но по пътя качихме няколко прекрасни дами и елегантни сервитьори… О, колко хубаво ни беше на всички в горите и ресторантите, ливадите, невидимите котловини и публичните домове! Това бе най-прекрасният ден в живота ми!… Когато отново се връщах в Берлин, опиянен от какво ли не, изведнъж ме обхвана малко зловещото чувство, че съм достигнал своя връх!…
Влязох сам в апартамента си и замръзнах на прага, извънредно уплашен: стаята бе така страшно осветена от яркия залез, че аз виждах само кръв, кръв… Въпреки изкушението да се върна назад, продължих нататък. О, защо го направих!… Струваше ми се, че усещам вонята на труп. Ужасът ми бързо нарастваше и не знам защо, си плюх на петите. Едва тогава я видях – Нея. Върху високия гардероб, под самия таван, тя седеше и клатеше провесените си надолу крака. Погледът й бе лукав, насмешлив, отровен. В ръцете си държеше въже с примка и го въртеше над главата си… Все още имах сили да се втурна в коридора; там обяче се строполих.
30 април
Сега щастливо съм отново там, където бях преди 1 април – датата на заминаването ми за Берлин. Само с един замах. Върнах се дори много по-назад. Не само че с пълна сила чувствах отново страшната болка от вечното проклятие над жена ми, не само че придобих нов, пресен страх – от примката й. Но ужасът от призрака се появи в мен по-стабилен от всякога. Нито една нейна поява досега не бе по-ужасяваща за мен, както бе тази. Всички мои, почти излекувани рани, отново зейнаха; нямах нито миг спокойствие; желанието ми за удоволствия изчезна; всеки опит за себенадмогване бе обречен… Единственото, което донякъде помага, е да се напия като животно; но това само косвено ще доведе до ускоряване… на ужасния край…
Най-много ме плаши обаче зловещият факт, че много понятия необичайно страшно ме се объркват. Нищо общо с това, което се случи през януари. Тогава началото на бълнуванията бе резултат от дълготрайните ужасяващи разстройства и дългите поредици с видения; но сега бе достатъчно само едно видение, след продължителното спокойствие и очевидното оздравяване, и аз затънах в това по-дълбоко от предишния път. Явно вече се е загнездило в разнебитения ми организъм. Падам в бездната, бавно, но сигурно. Боже, нима няма да ми помогнеш?
Притежавам, разбира се, Podex romanus; но и той не съдържа абсолютната сила; трябва да бъде съпроводен от магическите думи. Можех ли онази вечер да ги използвам своевременно? Необходима е значителна промяна. Още след онова рандеву в парка взех твърдото решение, че докато съм жив, няма да взема книга в ръка. Бих си пожелал спазването на всяко мое решение да бъде така лесно, както спазването на това. Но само книгата не е достатъчна. Налага се, например, да извиквам заклинанието си винаги, преди да отворя някоя врата; или на улицата – винаги, преди да погледна назад; или, когато срещу мен върви дама с воал, със сходна на Демона фигура. Изобщо тези думи трябва да са непрекъснато в устата ми, почти толкова често, колкото думата „аз“. Днес поставих началото: три дами с воали вървяха срещу мен. Обръщайки се с гръб към тях и накланяйки се напред, аз изревах: „Май..а“ и т.н. Извикаха полицай. Но това все пак е по-доброто в сравнение с Демона.
Новите условия доста ме поуспокоиха. С пълно доверие гледам напред в бъдещето.
4 май
Скъпи хорица, за Бога, аз пак говорих с нея! В гората, вярвате ли ми? До мен имаше дърво. И забележете: днес тя дойде дори с превозно средство! В карета! Облечена в мъжки дрехи! В ръцете си държеше камшик! Но не ме наби. Да бяхте чули приказките й! Да, всичко ще ви разкажа, но трябва да съм нащрек да не изпусна нишката. Всъщност, по-точно казано – да не объркам понятията. Знаете ли, струва ми се, че мъничко полудявам. Но то ще отмине, нали? Всичко отминава; дори за прасето идва Коледа. Само за ваша информация: тя не би дошла, ако бях извикал навреме това, което вече знаете. Но тя бе облечена в мъжки дрехи! Късо палтенце, плътно прилепнали тесни, зелени панталони. Дявол да го вземе, само да бяхте видели коремчето и задничето й! Но да продължа:36
И така, вчера отново тръгнахме с Молтке младши и Ойленбург за Берлин. В 11 ч. преди обед влязохме в ресторанта в гората, на около 200 крачки от края й. Поседях известно време с тях, но после усетих такова голямо и мъчително безпокойство, че станах, за да се разходя.
Излязох от гората. Плътно по протежението й се простираше шосето. Слънчев, топъл, приятен ден. Леко хълмистата местност с разпръснати като овчици по ниските склонове къщички приветливо милваше душата ми; милваше я, докато не я хипнотизира… Зашлях се по шосето.
Изведнъж трепнах като човек, който се унася. Чух трясък на колела и тропот на копита. Една двуколка препускаше към мен. Беше се устремила, без да преувеличавам, със скоростта на експрес. „Конете са се уплашили!“ Стреснах се и се хвърлих към гората. Крайно време беше: зловещият впряг бе вече тук. Почти веднага спря и от него изскочи един мъж с камшик в ръце – и право към мен. Вгледах се по-добре – Демона. Отново седнах; този път върху купчина къпини, но не усещах бодлите им
Лицето й бе огън от ада, превърнат в човешко месо. Никога преди не я бях виждал толкова дива и страшна, така триумфираща. Дори да бе възможна хармонична сплав между лицата на всички Цезаровци и Наполеоновци, те пак не биха могли да излъчат и половината от трансцедентната властност, която искреше с хиляди искри. Тя отново изглеждаше млада като момиченце, с розовина върху бялото лице – победно пламтящ огън в снега! Заехтя алтов, неземен глас като звън на римска богиня, на архангелски тромбони, зовящи за Страшния съд:
– От деня, в който беше седнал в калта, доста неща се промениха. Сега гледам на положението си от друг ъгъл, ха-ха! Вече не те смятам за видение от съня ми. Ти си онова старо куче, моят съпруг. И категорично настоявам да ми обясниш какво се случи на 19 август!
– Аз… аз… не знам нищо. Обърнете се към лекар – към науката… Аз какво, аз съм музикант, аз съм само видение от съня…
– Всеки негодник би могъл да използва лесното оправдание, че е само видение, за да избегне наказанието. Слушай, негоднико: разбрах, че решаващ за мен е бил не толкова 19 август, колкото 2 септември, когато излязох от мазето… По-точно: аз не съм сънувала мазето, то беше „реално“, аз… умрях в килията на гладната смърт…
– Ай, ай!… Учуден съм, че вие, жена с известни познания в науката, говорите по този начин. Как бихте могли да сте мъртва, когато сега сте тук и разговаряте. Нима би било възможно да съществувате, да мислите, ако сега мозъкът ви е разложен?
– Махай се с твоята наука, кретен такъв! Тя е още по-кретеноидна от теб. Твоят мозък гние, но ти все пак мислиш, макар и гнило. Мозъците на всички хора изгниват и всички мисли на човешката култура са само продукти на смърдящата гнилота. Тази велика истина я донасям аз, от оня свят! Но по същество! Някой ме е зашеметил и ме е хвърлил в килията на гладната смърт. Кой е той?
– Боже, нали не мислиш, че аз? – попитах глупаво.
– Ти? – разсмя се тя. Баба такава, че ти способен ли си на нещо подобно? Изключено е. Но не е невъзможно малодушно да си накарал някой друг да го извърши. Най-вероятно е да го е направил човек от твоите кретенясали роднини, който не е одобрявал начина ми на живот. И сигурно с твое съгласие; явно си знаел; но без съмнение, не си го предотвратил. Е, какво ще кажеш?
Тя вдигна камшика. Лицето й бе сплав от тигър и Луцифер. „Издигнала се е в ада“ – блесна в ума ми, – „прокълнатата измъчена душа
се е превърнала в дявол-мъчител.“ Всяка клетка от мозъка ми бръмчеше като струна. Къщичките по склоновете подскачаха насам-натам като пияни и, прегръщайки оградите на дворчетата си, танцуваха бясно. Имах чувството, че съм надолу с главата.
– Невинен съм… аз съм видение… фантом…
– Щом си видение, ще ти е все едно, ако те фрасна!
– Не, не… Дева Марийо! Не съм видение, моля те, моля те! Това, което казах в парка, е истина. Изведнъж сте изчезнали от замъка, преди да се върна с лекар, и сте заспали в гората, проверете! Но аз веднага ще заповядам да се претърси проклетата гора. И аз самият ще търся. Вили ще ми помогне и ще Ви събудим…
Тогава тя се разсмя:
– Ще ме събудите – защо? Заради Вашия натрапчив сън? Моят обаче е по-хубав?
Разсмя се весело. Не можете да си представите колко сгряващо ми подейства това след предишното й беснеене. Обезкуражен, и казах:
– Съпруго моя, колко прелестна изглеждате днес! Като розова пъпка, като Мадона! Бухнала като великденски козунак! И какво коремче сте пуснали! Там Ви гледат добре, нали? Какво Ви готвят?
Изплаших се от смелостта си. Тя обаче – не е за вярване – много нежно погали лицето ми. Веднага след това обаче ми зашлеви шамар – доста слаб. После изтри ръката си в панталоните и се отпусна на земята, точно пред мен. Тресеше се от плач, трескаво трепереше. Внезапно прегърна коленете ми. Но веднага падна пак по очи. Какво ли й ставаше?…
Точно в този момент камбаната от склона удари 12 часа с детска нежност.. За моя изненада тя стана – и ако щете, вярвайте – грабна носната ми кърпичка, в която аз също плачех, и подсуши очите си. Веднага обаче я захвърли надалеч. Седна близо до мен и заговори, отпървом измъчено. През прогризаните й устни капеше кръв:
– Днес съм доста разговорлива. Ще Ви разкажа, княже, какво се случи с мен от месец март насам. О! О! Каква красота!
Очите й светнаха… Сега тя весело запали пура и наклони към себе си една бутилка с бяла течност. Бутилката се разлюля и започна да сълзи. Усетих острата миризма на деветдесет и шест процентов спирт… Тя още приживе пиеше неразреден спирт – дори и в смъртта не е изоставила този свой порок! Ама че работа! Ама че работа!
– Всъщност тъкмо нашият онзиденшен разговор се превърна в повратна точка за съдбата ми. Когато ураганът ме грабна, аз си втълпих, че трябва в мъките си да извикам Волята, която преодолява всичко. Абсолютната воля, която вижда всичко под Себе си. Внуших си и някои начини за извикването й, които бяха естествени при бодърстване, но неприложими за състояние на сън. В първите стаи за мъчение не се получи нищо, въпреки мрачните ми, бесни усилия. Минах през десет стаи. В единайсетата страданието ми бе по-страшно от когато и да било преди. Но болката увеличава безгранично душевната активност. Напрегнах, в съюз с най-страшните, най-измъчените усилия, цялата си душа и то така неописуемо, така мистично, че стана чудо: насред водата пламна огън! В съня блесна светла, самоуверена, събудена Воля! Самообгръщаща се, разрушителна, творческа, всемогъща, всезнаеща – ядрото на самата Същност. И отведнъж изтръгнах от прегръдките й мислите. Всичко, дори и най-страшното, е само плазма, абсолютна игричка на Волята Ми. В потвърждение на това, с непомрачена наслада тя си играеше независима и подчиняваща. И винаги побеждаваше заради самата победа; докато не го осъзнаем, за душата съществува страдание, съществува зло. В мига на осъзнаването всичко се превръща в Светлина – свръхслънчева, унифицирана Светлина. Изчезват всички отделности, разлики. Всичко се слива в Едно – вечно, неизменно, неподвижно и абсолютно. Всички болки са само фалшиви разсъждения, породени от неправилността на твърдението, че нещо може изобщо да навреди. Разбери, че във Вечността всичко просперира и всяко страдание веднага се разтапя в бяла наслада, във вечната Моя Слава, която единствена е светът. А светът съм аз самата… Извънредно ясно заблестяха тези знания парекселанс, съпроводени от шумния трясък на свръхнасладата. Изведнъж най-силните ми телесни болки се превърнаха в душевна и телесна наслада, за каквато досега не бях и предполагала. Всичко, всичко сега бе Свръхсветлина, Свръхмузика. Северният полюс внезапно се смени с Екватора. „Невероятното се превърна в реалност!“
Забелязах, че в резултат на настъпващата промяна в Божия статус огромната сграда се люлее като при земетресение, че шумните машини и ревът на осъдените вече не се чува, че чудовищата-мъчители отчаяно крещят. Едно от тях ме хвана и ме изхвърли през прозореца…
Загубих съзнание. Когато дойдох на себе си, бях по-различна от предишните си поносими сънища; имах Воля… и в резултат на това сънят ми всъщност бе бодърстване. Без да има граници в „бодърстването“, той бе висш синтез между бодърстване и сън. Вече можех да мисля отчетливо. Ако тогава в калта си сънувал, че мисля ясно, ти просто си проектирал отчетливостта на своето будно състояние върху моя хаос. Спомних си много неща, които до този момент бяха обгърнати в мъгла. Главното бе, че разбрах: „мъртва“ съм. Никой от умрелите не иска да го разбере. Мисълта, „аз съм покойник“ убива този, който стои на върха на живота си. И мене първия път тя ме тръшна на земята, но след минутка аз се присмивах на идиотската грешка; защото цялото ваше бодърстване е само една страшна грешка, възникнала от Всеидиотията. Човек има нужда да бъде Бог; всички останали от човечеството са боклук.
Следващият ураган не дойде, макар че горещо го желаех. По-късно пак го нямаше. Дяволите в пурпурния дворец не ме искаха; смятаха ме за отвратителна овца, която трябва да бъде изключена от стадото. Но Бог – който съм Аз, реши друго.
Един път, неочаквано, при мен довтаса онова животно – ураганът. Изстрадах три стаи, но в четвъртата се повтори същото, само че с още по-голяма сила, отколкото тогава – в единайсетата стая. Отново ме изхвърлиха бързо; стените на двореца се пропукваха…
Бях там още два пъти. Чисто формално. Чудовищата нарочно ме даряваха с твърде поносими мъчения. Не беше по-страшно от побой. А освен това имах усещането, че сънувам побоя. И той е по-скоро приятен, а не болезнен. Всеки сън е мазохистичен. Мазохизмът е основното. Адът взе да ми харесва. Сега, когато реших да го унищожа, почти изпитвам жал към него.
Последната и най-висша Победа досега не съм я постигнала. Иначе нямаше още да ме пращат в пъкъла. Машината е задействана. Вечната Моя Прозорливост изглежда окончателно иска да я разпръсна и да я превърна в Elysium Infernum37. Решаващата битка все още предстои – а и Великото Божие Решение!
Но как да проведа решаващата битка, когато дяволската войска в далечината бяга от мен? А битката, естествено, трябва да се състои. Кой ще победи?… Аз ясно виждам позицията на врага и състоянието на собствените си сили:
В мен ще бъде впръскана течност – течност от божиите създания в извънпространствените краища на Вселената, които светят над всички слънца, но са вечно неподвижни, извън паралакса. Действието на течността е такова, че човешката душа да може в продължение на много часове да понася болки, една стотна от които иначе светкавично би убила всеки. После – друга течност от боговете, която предизвиква чисто умствени страдания – най-страшните, най-чудовищните метафизични мисли. В сравнение с тях, най-ужасните послания на човешкия сън са къртичина в сравнение планините на Луната. И трета течност, която позволява на всички нерви да станат сто пъти по-чувствителни отпреди и веднага да усещат абсолютния максимум на соматичната и психическата болка. Сравнени с това универсално мъчение, останалите мъчения, познати на вас, хората, са си една идиотска шега.
Сигурно всичко ще трае само миг, който обаче е цяла вечност. Дори и без натиска на Волята, Болката автоматично ще се преобрази в наслада. И тъй като получих Воля против законите на Съня – страданието ще се стовари върху безплодна земя. Болката не е нищо друго, освен заместител на недостатъчната Воля. Цялата мъка се откъртва от скалата. А вместо нея вълните на страданието искаха да намерят рохкава пръст. Тук решението е вече равносилно на победа. Победата ми е предварително гарантирана; тя ще представлява само лека беритба след страшната оран на предишните победи. Трябва да отбележа, че боговете използват бъдещото ми страдание за усъвършенстване на Своята Наслада, за стимул към Вечното Блаженство. За тях страданието е само другата сила на насладата.
И този миг взривява пурпурния дворец и подобните му във Вселената по-успешно от милиони тонове тротил. Със страданието си ще изкупя неизмеримо количество души. Това, което Христос не е успял – да преодолее ада, ще го извърша аз…
Само дето спасителният ураган не идва. Не ми се удава сгоден случай… Горко ми, ако не успея да си го намеря!…
Какво правя сега? Живея живот на Богиня! Прелитам из всемира хиляди пъти по-бързо от светлината и вкусвам безкрайното удоволствие, гмуркайки се в куриозните му, свръхкомични дълбини. Душата ми свети по-силно от душите на хората от всички времена. И където засвети, се хвърлят набожно в краката й! Аз съм кралицата на всемира. О! Едва когато Жената се пробуди от съня си, в който е потънала от времето на паяците…, когато размаже това тъпо, идиотско, оскотяло, паразитно и най-смешно племе на самците, над човечеството ще изгрее слънце! Вън от пространството, аз летя из непространствеността на мислите. Окончателно разреших и световния проблем; унищожих скепсиса; нощите ми се превърнаха в безкрайни слънца. Спомням си за неща, случили се назад във вечността. Само тази глупост – кой е бил благородникът, не мога и не мога да си спомня!
Тя се разсмя:
– Но най-много се задържам в Кордилерите. В двореца, изсечен от лед – с изглед към Океана и към Неговите очи… О! Въпреки че загинахме, ние се намерихме! Но той ми е сърдит… При всичката си слава, не му подхождам в нищо. Той непрестанно иска от мен, непрестанно иска все старото…, иначе съм щяла да падна отново…
Покри лицето си с длани; след малко заговори шепнешком, с променен глас:
– Все пак ме е страх от нещо… От някакви черни дупки, които са по-ужасяващи от всичко, което съм преживяла… И тази черна дупка – съм аз, цялата аз… После – белият призрак-мекотело. Той е още по-черен за мен. Ах, ах, аз съм само една безкрайна, черна омраза. Така не ще победя… Обичам, но любовта ми е островче в морето на омразата. Имам воля; но тя, владетелка в изгнание, робува единствено на тъмния нагон. Аз съм черна. Ето защо моят призрак е бял; ето защо ми е светло – от призрака… Моят Мъж е прав, така няма да изляза победител…
Тя отново се свлече, но изведнъж скочи и, отче наш, който си на небето, ме целуна… После пак се залепи по очи и започна да се извива. Накрая подскочи като топка и изрева:
– Любовта е мекотело. Омразата е всичко! „Аз“-ът, както твърди едно известно говедо, не заслужава омразата! Заслужава я само това, което не е „аз“ или което по някакво нелепо недоразумение не изглежда да е „аз“! Недоразумението на Всеидиотизма заслужава омраза! Недоразумението, че изобщо нещо може да съществува извън мен! Такъв е целият кучешки свят. И той трябва да бъде разрушен. Мъжо мой, мъртъв като мен, и ти си морално куче като останалите мъжкари. Ще довоювам битката си сама, без теб. Плюя на теб! Само Жената е Мъж! Прекалено недостоен си за подобни разговори, ти, плъх от клоаката! Посветен си в смърт, по-страшна от всички други. Повярвай ми, цирей такъв: благодарение на това, че се отнасяш сносно с котките ми в Саущайн, все още смърдиш под светлината на мръсното ви слънце! Но когато разкрия какво е твоето участие в килията на гладната смърт на оскотелите ти предци, вярвай ми, ще те хвърля в най-ужасната от преизподните, аз – Кралицата на Преизподните; аз – Кралицата на Небесата; аз – Кралицата на Вечността!
Тя ме ритна и жадно си сръбна.
– Хелга! – изблеях аз полумъртъв. – Не пийте от спирта! Та нали той със сигурност ще Ви погуби.
Тя се разкикоти.
– Знаеш ли кой е нектарът, който пият боговете? Чистия спирт! Пийни си и ти! – и тя тикна бутилката в устата ми.
Близнах си.
– Още, животно! Още, още! Ще те ударя! Точно така, да си спомняш за мен!…
Тя се затича към каретата, но видимо залиташе. Покачи се несръчно на капрата и черните жребци, които без съмнение бяха дяволи на служба при нея, препуснаха в бесен галоп. След миг тропотът и тракането на колелетата стихнаха…
Изведнъж, както бях в полусъзнание, трепнах. Нещо падна от мен. Усетих удари по рамото. Вдигнах очи – княз Ойленбург и Молтке!
– Божичко! – извика първият. – Защо, мой сладък братко, седиш съкрушен тук? И то в къпините, благословен да е божият дух!
Вдигнаха ме.
– О! – изстена Молтке. – Сладкото ти дупе е набоцкано. Виж, на панталоните си имаш кръв!
О, Вили, Вили, кървави сълзи щеше да рониш, ако беше видял това.
Достатъчно! Читателят вече се еуверил, че съм луд; какво още можеше да ми се случи след тази страшна история? Днес дойде даже с карета (гледай ти!), запали си пура, пи си спирт, паплач с паплач такава! Добри ми християни, така ли стават нещата – някой гние в килията на гладната смърт половин година, а после порка спирт като змей? O tempores, o mora! Пък и в мъжки дрехи се облякла, уличницата! Трябваше да видите коремчето й и задните й полукълба! Тогава, в парка, тя изглеждаше като току-що окотила се котка. О, коремче, което бях галил само веднъж в сватбената нощ, само ако бях знаел при какви обстоятелства ще те зърна отново…
Полунощ е. Цяло чудо е, че успях да опиша всичко точно днес. Но то стана под влияние на спирта й, на нищо друго. Напих се като свиня; и това ме спаси от пълно побъркване. В гърлото ми гореше още няколко часа. Молтке и Ойленбург подушиха алкохола. Те търсиха бутилката в джобовете ми и наоколо, но не намериха нищо. Въртяха глави, но аз, разбира се, не им казах какво се бе случило… А и да имах желанието да го направя, вдървеният ми, опърлен език нямаше да може.
6 май
Още съм мъртво пиян. Пиянството е лудост и аз постъпих хомеопатично – прогоних дявола с Велзевул. Трябва да отбележа, че действа безотказно. Сега всъщност съм побъркан, но тъй като все съм махмурлия…, никой не забелязва; ако през последните дни не бях постоянно с верните, грижещи се за мен, приятели и пиян, направо щях да съм влязъл в лудницата. Но не само това, всъщност – аз наистина щях да съм луд. В лудницата попадат твърде много разумни хора, а почти всеки, който се разхожда свободно по улиците, е за там.
Сега отново съм пиян. Къде съм?… Да, да – все съм си в Берлин. Вили е на Балеарските острови, с Алфонс… Но ти, Демоно, ти, животинче такова, не си играй с мен! Предупреждавам те! Появиш ли се още веднъж, ще повикам полиция – аз, твоят мъж… Рогоносецът. С кръвта си ще платиш, че си ме… убила… Трябва да поплача. А пък аз – колкото повече време минава, толкова повече те обичам…
Всичко, което ми разправяше за унищожаването на ада, е чиста безсмислица. Адът е божие дело, той е Дом Божи, Храм Божи, схващаш ли? Бог ще се погрижи за това… Мръсна прелюбодейко! Възгордяла си се, когато си се издигнала в дявол – като черноработник, който става надзирател на предишните си приятели или дори техен представител. Но ще имаш да вземаш! Разбира се, днес си дявол и имаш властта да ме отнесеш на което и да е място в пъкъла. Господи боже!
Но въпросът е: не беше ли чудовището все пак живо? Откъде е взела конете? А зелените панталони? Би ли могъл да залита призрак, както залиташе тя, докато се качваше на капрата? И спиртът й, да му се не види, беше истински, след като чак до вчера го отхрачвах…
Тя лежеше в кулата – розова и бяла като прасе в месарски магазин. Направо ще откача от всички тези проблеми, ако вече не съм откачил.
Виновни за цялото това нещастие бяха мъжките й дрехи и че не сетих да изрева навреме – вие знаете какво. Необходима е промяна. От днес ще крещя паролата срещу всеки, когото срещна, без значение – жена ли е, или мъж. Ура! Тук е спасението ми. Сега съм спокоен. Всичко ще бъде наред.
9 май
В Саущайн съм. Причината е, че в Берлин не мога да си позволя да крещя непрекъснато заклинанието си. Изкрещях го пред един офицер, който имаше нейната фигура… И той така ме зашлеви, че и досега от очите ми излизат искри. Ще бъде уволнен – уредих това, но шамарът не се забравя. А в Саущайн всички ме познават по-отблизо и там ще възприемат паролата с подобаващо уважение.
Когато днес я крещях из синурите, селяните и селянките се превиваха до земята.
All right!38 Само трябва да продължа да пия повечко, и съм спасен! Но – пази боже да ми се яви пак. Усещам ясно: случи ли се това, край с мен.
11 май
Хи-хи-хи-хи! Уважаема публика! Княз Щерненхох има честта да Ви съобщи, че вчера и днес се случиха следните изключително важни събития: първо, Демона ме шамароса като добиче. Второ, прекарах нощта в обора на телето, което имаше черна муцуна, а отзад – черна опашка. Трето, в мен се всели духът на покойния ми санбернар Слон. Четвърто, отворих podex romanus. Пето, бях при Есмералда Кармен Кумист и приех благословията й. Шесто, сбих се с полицаи, след което в полицейското здраво ме напердашиха. Седмо, който иска да ме намери, трябва да посети лудницата.
Но не си мислете, че съм луд. Вчера бях, до известна степен, обаче днес, в този момент, съм с напълно с разума си. Това явно се дължи на оня прежалък побой в полицейското. И на съзнанието, че ще получа от Кухмист лъчите на планетата Алдебаран. Сега разказвам, без да украсявам фразите и без да натоварвам словесния поток с празни флинтифлюшки и дрънкалки. Хей, хей! Хип, хип!
Седях, значи, снощи в спалнята си в Саущайн. Бях малко подпийнал, та задрямах. Изведнъж дочух шумолене в съседната стая. После някакви леки крачки, сякаш там ходеше тигър – туп, туп, туп… Вратата, естествено, бе заключена, дори ключалката бе добре залепена с восък. След това някакви ръце започнаха да търкат вратата от горе до долу и от долу до горе… Голяма работа! Вече знам какво да правя! „Май…а ти!“ – изревавах аз и продължих да рева като лъв, та чак замъкът се затресе. Едновременно с това бях, разбира се, с гръб към вратата и наведен… Тогава видях помежду краката си, зад мен дамски обувки. Които вървяха! Изправих се и Я видях…
Не паднах, а хукнах в коридора. Тя обаче ме следваше – хоп, хоп, хоп!
– Ще те науча аз теб на обноски, невъзпитан негодник такъв! – крещеше тя и ме удряше по главата като добиче – по целия коридор, че и по стълбите до първия етаж.
Намерих убежище в стаята за слуги; слугите се въоръжиха с метли и ръжени и беж след нея. Но не откриха нищо. Изпитвах желание да преспя в стаята за слуги, но усещах, че ще дрънкам ужасни глупости. Затова отидох в обора, легнах в мокрото до гореспоменатото теле с черната муцуна и черната опашка. То не таеше към мен вражески помисли, а и със сигурност не се боеше от Демона. Също и аз. В обора никога не се боя от нея; ако дойдеше там, бих я ритнал като кон…
Не спах. Мислех за санбернарите си, които бяха при Свети Петър. По дяволите, ако те бяха с мен, когато тя започна да ме налага, какво ли би останало от нея!… А аз заповядах да ги екзекутират… Всъщност, без причина. Какво животно съм!… Поплаках си за тях, но веднага почувствах, че те не бяха мъртви. Те се бяха въплътили в мен и най-вече Слон. Силата му запламтя в крайниците ми и аз започнах да бягам на четири крака, да лая и да хапя бутовете на кравата…
Но преди всичко в мен кипеше злоба срещу Кумист.
– Самозвана магьосница! – ревях аз. – Вече и думите не помагат, ако изключим шамарите. И podex romanus вече отдавна не помага! Надникнах в него, когато загуби силата си, та поне да видя как изглеждат лъч от Алдебаран, лайно от пепелянка, жабешко перце и сълза от горила.
Скъсах конеца и знаете ли, дами и господа, какво имаше в ореха? Нищо, едно голямо нищо!
– Мръсна измамница! – крещах аз. – Ще заплатиш с живота си! Още утре отивам при императора и той ще нареди да те изгорят, да те разчастят на четири, да те обесят!
Когато започна да се развиделява, изскочих от обора, втурнах се в покоите си, грабнах визитната си картичка и два пакета банкноти от по 1000 марки, всеки от които съдържаше 100 купюри. Светкавично стигнах до гарата. Не си преоблякох костюма, с който лежах до телето. Това бе мъдър ход от моя страна. Защото хората на гарата и във влака ме смятаха за пиян негодник, а в противен случай биха казали, че съм ненормален. Доколкото си спомням, по време на пътуването лаех срещу пътниците и ги драсках по колената. Но това само ги развеселяваше.
Пристигнах в Берлин и като ангел на отмъщението нахлух в дома на Кумист.
– Пепелянка! Пепелянка! – извиках аз и пъхнах ореха под носа й. – Празен беше, дяволице, празен. Ав, ав, ав!
Тя се изплаши, но веднага се окопити.
– Господине, дръжте се прилично, иначе ще бъда принудена да викам за помощ!
– Podex romanus – празен! Ав, ав!
И като застанах на четири крака, започнах да я драскам по колената. Тя бягаше и аз дълго време я гонех насам-натам из стаята.
– Ще те дам да бъдеш екзекутирана от императора! Собственоръчно трябва да те разчасти на четири! Имаш ли представа кого си измамила? Княз Хелмут Щернрнхох, най-първия любимец и съветник на императора и най-големия стълб на немската империя, ав, ав, ав!
– Прекрасно! – отвърна тя, размахвайки метла пред лицето ми. – Но, извинете ме, Вие изглеждате по-скоро като слуга на Негово височество. Благоволявате да миришете на обор и… водка…
– Ето легитимацията ми!
И аз й хвърлих визитната си картичка.
– Прекрасно, но е възможно господин князът да я е загубил някъде или пък Вие…
– Ще ти се легитимирам по-добре!
Извадих двете връзки с банкноти, разкъсах лентите им и хвърлих всичко във въздуха.
Магьосницата пребледня. Няколко пъти поред гледаше ту банкнотите, ту мен. После падна на колене:
– О, Ваше Сиятелство, великодушно ми простете, че виждайки височайшето Ви лице и цялата Ви знатна външност, не Ви познах веднага! О, колко съм щастлива да Ви видя под своя покрив!
– Защити се, podex romanus беше празен! Ав! Ав! Аз съм Слон, Слон!
– Ваше Сиятелство, великодушно ми простете, но малко вина имате и Вие. Не благоволихте да ми дадете адреса си. Иначе щях да Ви съобщя за нещастието, което се случи наскоро. Ах, ах… Настъпи затъмнение на планетата Алдебаран, тъй като луната застана между нея и слънцето. Поради тази причина мощният Алдебаран заповяда, горко плачейки, всички негови лъчи, блуждаещи по света, веднага да се върнат при него и да му дадат светлина. Станало е така, че и лъчите, пленени в podex romanus, са излетели презглава от него и са се преселили на планетата Алдебаран.
– Сигурно е истина, но там трябваше да има също и лайно, сълзи, жабешко перо!
– Да, Ваше Сиятелство, но лъчите на Алдебаран са всмукали всичко, което споменахте, в себе си. Въпросните материали са изчезнали едновременно с тях от ореха. Всичко ще отмине, Ваше Сиятелство, нищо не трае вечно. Вие бихте ли искали съдържанието на ореха да направи изключение?
Трябваше да призная, че е права. Харесват ми задълбочените й знания за природата. Отговорих с по-умерен тон:
– Ав! Ав! А какво ще стане сега? Вчера пивоварят ме шамароса като добиче!
– Лесна работа, Ваше Сиятелство. Необходимо е да уловим нови лъчи от Алдебаран, които пак да греят с неотслабващ блясък. А другите неща ги имам.
– И кога ще ми ги хванеш?
– Най-много до седмица, Ваше Сиятелство. Но – тя изведнъж се разплака – счупи ми се стъкленият капан, а е скъп. Бедната, клетата аз! Уви, уви!
– Колко струва?
– Страх ме е да го произнеса. 2000 марки…
– Ето ти четири.
– О, Ваше Превъзходителство! – тя зацелува краката ми.
Но след миг отново се разплака.
– Забравих, ой, ой, че сълзите ми от горила са изсъхнали. Но за щастие в зоологическата градина имат екземпляр от тази рядко срещана порода. И то млада. Ако я вземем, тя ще плаче и ще стене, и горчиви сълзи ще рони. За нещастие обаче пазачът я обича като свое дете и за нищо на света не би й причинил мъка… За нищо на света, освен ако не му бъде платено добре…
– Много ли?
– Боже мой! Поне 5000 марки!
– Нищо работа! Ето ти десет хиляди!
– О, Ваше Височество, сега сте спасен! Но, о, Всемогъщи, това не е редно, не е… О, простете ми и си вземете парите!
– Какво… какво… ав! Дева Марийо… – Разревах се.
– Ваше Височество, обещах пред Бог, че вече никога няма да се занимавам с магии. Разсъдете, става въпрос за спасението на душата ми…
– Боже Господи, не е възможно! Само една, моля те, Бог ще ти прости. Става въпрос за спасението на моята душа…
– Ах, ах… Сега обаче си спомних, че днес в съня ми се яви Дева Мария и ми каза: „При теб, мила Кумист, ще дойде княз Щерненхох, най-знатният и най-щедрият аристократ на света, с молба да му дадеш podex romanus. Позволявам ти да го извършиш само при условие, че за очистване на душата си ще дадеш да ти отслужат 1000 литургии.“ Ала всяка от тях, Ваше Височество, струва 20 марки. О, аз, бедната женица…
– Само толкова? Ав, ав! Това прави 20 000. Ето ти ги. И изобщо вземи всичко, което лежи тук. То възлиза на около 200 000. Княз Щерненхох не е търгаш, ав, ав!
– О, Ваше Величество…
Няма да описвам държанието й. Но изведнъж тя ме хвана:
– Сега моля учтиво Негово величество да ме напусне тъй като мислите ми върху проблема как да се хванат лъчи от Алдебаран, вече текат с пълна пара и нямам никакво време за губене.
И тя ме изблъска навън.
– Защо ме наричаш Величество? Аз не съм император. Аз съм Слон, ав, ав!
– Но ще станете император! – извика тя тържествено. – Моят пророчески поглед го чете върху величественото Ви лице. Скоро императорът ще Ви направи свой канцлер, но популярността Ви така ще нарасне, че владетелят ни ще Ви признае за достоен за своя трон и слизайки от него, ще постави Вас там. Но не губете време, Ваше Величество, оставете сега своята слугиня. Преди това обаче приемете благословията ми, за да може злите сили да Ви отбягват, докато podex romanus отново бъде на сърцето Ви!
Тя си плю на дланта и разтри слюнката си, докато аз виех от радост. После започна да трие по челото ми, изговаряйки тайнствени думи:
– Чури мури тюмтюлум, пуки пук и чумчулум!
И щом каза това, божият дух влезе в тялото ми. Прегърнах, лаейки, изключителната жена, но тя се поклони смирено и ме избута зад вратата…
Огромната радост така ускоряваше крачките ми, че направо тичах. Искаше ми се да се разтоваря с вик, ликуване или пък лаене, но се сдържах. Никога досега не бях влизал в кръчма. Сега обаче закопнях за капка алкохол. Влязох и си поръчах ръжена ракия. Потърсих парите си. Нищо, нито стотинка…
– Е, сега какво, човече? – нахвърли се върху мен кръчмарят, когато пребъркването на джобовете ми стана безкрайно.
– По-полека, търговецо – казах аз. – Аз съм княз Щерненхох, тъй че не можеш да загубиш парите си.
– Ти ли си княз Щернрнхох бе, червей такъв? – разкикоти се той. – Хайде, плащай, плащай или ще викам полиция, грубиянино!
Благородническата ми кръв кипна.
– Мошенико! – извиках аз. – На тебе ли да плащам? Само това оставаше!
– Тръгвай с мен в полицията!
Той ме повлече към вратата. Но и аз не се давах. Известно време ме дърпа, но после каза:
– Не си заслужава, дрипльо такъв, да мърся ръцете си с теб!
Отвори вратата и с един ритник в задника ме изхвърли на улицата.
Повярвайте ми, не чувствах и капчица срам. Напротив – триумфално удовлетворение, че съм се скатал от плащане. Това, заедно с алкохола, проникнаха в мозъка ми и превъзбудата ми се засили. Внезапно се затичах и закрещах:
– Хей, хей, Алдебаран, червена плането! Сълзи от горила, ав, ав! Аз съм Слон и немски император! Сбирщината да се отдръпне, идва императорът!
Отначало минувачите се смееха, а после ме съпровождаха в обиколките ми. Улицата шумеше и се веселеше. Тогава някой ме дръпна назад. Беше полицай.
– Човече, защо крещиш тук?
– Какво искаш, робе? – изревах аз и му залепих един шамар.
Той ме хвана и ме завлече в полицейското. Аз обаче, лаейки победоносно, се бих достойно с него. Чак когато довтасаха още двама, бях победен. Но аз се търкалях по земята, удрях където сваря, ритах и хапех. Те ме уловиха за ръцете и краката и ме отнесоха.
– Човекът сигурно е луд – подхвърли им някакъв господин. – Бъдете внимателни с нещастника!
– Този да е луд? Пиян е като свиня. Помиришете го – смърди на водка!
– Аз не съм пиян, аз съм княз Щерненхох, който се превърна в Слон! Пуснете ме, мошеници, или гневът на императора ще се стовари със страшна сила върху главите ви!
Но всички около мен само се кискаха. Вече бях в полицейското. Там, преди още да кажа „копче“, ме блъснаха на пейката, завързаха ме за нея, свалиха ми панталоните, разкопчаха коланите си и се нахвърлиха едновременно върху ми… Уви, уви!
В този момент се появи полицейският комисар.
– Вижте, господин шефе, този червей твърди, че е княз Щерненхох!
Комисарят също разкопча колана си и се наведе над мен…
– За бога, веднага прекратете! Това е Негово Височество първият велмож на империята, главният съветник и любимец на императора. Горко ни, горко ни! Таван, таван, падай върху мен! Загубени сме…
Не знам какво последва, защото изпаднах в безсъзнание. Чак вечерта дойдох на себе си. Лежах в красива стая, но от пръв поглед си личеше, че това не е обикновена стая за живеене. Мислите ми бяха съвсем размътени. Но лудостта ми очевидно намаля. Няколко души почтително ме обслужват. Чувствам се болен, много болен… Цяло геройство си беше, че вчера написах толкова много. Но вече не издържам, заспивам…
12 май следобед
Спах дълго, но сънувах ужасни, диви сънища. Сега буйствам по- малко, затова пък трескаво бълнувам. Делириумът не е нищо друго, освен лудост, легитимна лудост. Лудостта се разтваря в бълнуването. И вероятно се изгубва в него… С ужас си спомням вчерашната размътеност на мислите си. Боже, нали си с мен! Боят също се оказа полезен. Поне докато ме налагаха, бълнуването ми не се прояви.
Физически обаче не съм добре. Много ми е лошо, слаб съм, треперя от студ, страдам от ужасно главоболие. Чувствам, че ще се разболея до смърт. Но и това сигурно ще бъде полезно. През януари именно болестта ме спаси. Тогава, разбира се, лудостта ми не бе толкова силна, колкото сега. И болестта ми не беше толкова сериозна като сегашната, която е зейнала срещу ми…
О, боже, как ли ще приключи всичко? Но нали някак мина и някак ще мине…
13 май късно вечерта
Часовникът постоянно тиктака и наистина става досадно. Кой идиот е изнамерил това мъркащо чудовище? Пазачите ми хъркат в съседната стая. И електрическото осветление е едно много успещно чудовище. Седя в леглото, но вече не бих могъл да стана от него. Някой негодник е налял в краката ми и във всичките ми вени живак. Мъничко бълнувам, но това сега не е лошото. Все пак пиша доста смислено. За какво да пиша? Бих предпочел да пиша за теленцето, което не се бои от Демона и има черен нос; но това не било съвсем достойно за един бъдещ немски император. Да не мислите че полудявам? Тц! Ще се измъкна от лудостта, както се измъква мишка от гащи, ще видите!
Ще опиша каквото чух вечерта. Посетиха ме четирима души: чичо, брат ми, един дебел и един слаб човек. Те ми бяха представени като баварски благородници, но по учените им приказки разбрах, че не са благородници.
Чичо има импозантна външност. Няма почти никаво чело, а ако човек иска да разпознае очите му, трябва да си вземе лупа. Затова пък природата щедро го е дарила с огромни бузи и челюсти, както и със страшен мустак. Тъй като, отгоре на всичко, е огромен и шумен, той предизвиква навсякъде най-висш респект. Който нараства още повече, когато зазвучи мощният му, дрезгав, бавен глас. Как точно говори чичо ми, ще разберете още сега.
За сметка на това брат ми е един дегенерирал потомък на славните ни предци. Той е като паяжина, върти се непрекъснато, все едно че е врабче. Ако го духнеш, ще падне. През цялото време дрънка безсмислици; глуповат е и има доста дефекти в говора. Не притежава дори и зачатъци на характер. Императорът обаче го цени извънредно много и го е направил генерал…
След като си поговориха с мен, те се оттеглиха в съседната стая и започнаха дебати относно моята личност. Говореха тихо, но аз разбирах всяка тяхна дума. Ушите ми бяха като на магаре.
– Господа! – каза тънкият – Болестта на Негово височество е загадъчна и непозната досега на науката. Но моята проницателност откри причината й и от днес психопатологията се обогати с нова болест, която веднага ще нарека по следния начин: Morbus sedatorius doctoris Trottelhundi39. Нещастникът страда от седяща болест – изпитва непреодолима нужда да седне, където и да е застанал. Той би седнал и върху нажежени въглени, както е седнал на паважа пред полицаите, в купчината кал, в къпините, на прага на салона и т.н.
– С една дума, има припадничавост! – намеси се в изложението чичо ми.
– Съвсем не, Ваше Височество. Епилепсията е болест изключително соматична, докато morbus sedatorius е чисто психическа. Но би могла, според изключителното предложение на Негово височество, да се кръсти по-популярно „седничавост“. Чудесно!
– Точно така, той страда от припадничавост. – загърмя чичо ми.
– Благоволете да разберете: припадничавостта и седящата болест са две диаметрално различни неща…
-Така де, нима не казвам, че има припадничавост?
– Направо да си оскубеш косите! – извика разсърденият учен и се хвана за плешивата глава.
– Всичко това са празни приказки! – прекъсна ги брат ми. – Не е самостоятелен, ай, ай! Не е стъпил на краката си. Никакъв характер. Паяжина, хм, хм!
– Много правилно, Ваше Височество! – обърна се любезно към него доктор Тротелхунд. – На Негово височество наистина му липсва баланс в характера и това със сигурност е предпоставката за неговата болест. Дори – просветна ми нова гениална мисъл – не само предпоставката, но и директната причина. Съзнанието за психическа нестабилност предизвиква у нещастника такова недоверие към себе си и към физическите си сили, че той е принуден да седне, където и да това.
– Накратко, има припадничавост! – допълни чичо.
Тук в разговора се включи дебелият учен:
– Но как ще обясните, уважаеми колега, със седящата болест останалите прояви на болестта на Негово височество?
– С пълния срив на нервната система, който изцяло е съпроводен от седящата болест, но не е първичният резултат на тази болест, почтени колега Бирщерн40.
– Всеизвестни колега, при цялата почит, която храня към Вас, трябва да отбележа, че цялата ви хипотеза е достойна само за идиоти. Термин като Вашия „sedatorius“ не би посмял да измисли дори второкласник, ако не иска да получи „слаб“ по латински. Моята хипотеза е сто пъти по-уместна. Господа, нашият пациент страда от идеята фикс, че е четириного. Засега не ми е ясно дали точно горила, теле, куче, слон или пък нещо друго. Затова и предпочита да сяда на земята. Затова спи в оборите, затова лае, затова е ухапал и наритал полицаите. За да наподоби животинската първобитност, е заповядал да му сварят за обед огромен котел с боб и зеленчуци. А за да могат действията му да придобият чертите на животинската бруталност, той навсякъде крещи неприлични думи!
– Е, не ви ли казах, че има припадничавост?
За миг настъпи тишина. Никой и хабер си няма как чичо ми, с това нечувано упорство на твърденията си, импонира на всеки и ужасява всеки. Но това не е умишлено. Аз смятам, че го прави, защото няма чело.
– Уважаеми колега Бирщерн, – извика най-после доктор Тротелхунд с треперещ глас – при цялата почит, която имам към интелигентността Ви, трябва да Ви провъзглася за абсолютен кретен. Например, известно е, че Негово височество крещял, че е слон и немски император. И как ще обясните със животинската си хипотеза второто? Може би имате смелостта да твърдите, че Негово величество е четириного? Или…
– Празни приказки! – зацвили за щастие брат ми. Иначе щяха да се сбият. – Никаква болест. Не стои на краката си, ай, ай, хм! Той е като пране на вятъра, като врабче – фют! Чурулик, чик-чирик!
Господ да те убие, врабченце! На този хубостник – генерала императорът е поверил живота на войниците си!… Но трябва да прекратя писането, защото оня мръсник е влял живак в ръцете ми и редовете скачат по хартията и бодат очите ми като лъчите на Алдебаран, хей, хей! Бих искал да напиша нещо остроумно… чури мури тюмтюлум… Ах, ах… искам спокойствие… спокойствие… вечно спокойствие…
10 юли
Днес за първи път излязох в градината на санаториума. Днес за първи път отново пиша. О, досега не осъзнавах, че слънцето е всъщност един прелестен юноша и че тази сива земя е земя на приказките. Че лазурът и въздухът опияняват по-силно от виното! Че шумоленето на листата не е нищо друго, освен реален, приветлив, отнасящ се само за мен шепот на любовни малки духчета, които лукаво се криеха зад материята. Не съм знаел какво е да се чувстваш свободен, да копнееш за полет в безкрайността – последната трептяща светлинка на блаженството. Нищо не съм знаел преди. Всемогъщи, не ме оставяй занапред, както досега, да се задушавам под черната планина от страдания!…
Подобно на фееричен, бял сън, около мен лъха настоящето. Подобно на син сън, отзад се къдри миналото. В късния следобед по небето няма нито едно облаче. Няма и в душата ми. Само че – все пак там, там на север се извисява малък, синкав облак; зловещ, но и сладко примамлив. Това е Демона… Днес обаче не се страхувам дори да произнеса името й. Като мисля за нея, очите ми се насълзяват и блажен студ разтърсва тялото ми… Боже Освободителю, нека този ден не свършва никога…
24 юли
Продължавам да се чувствам добре. Утре напускам санаториума. Де да можех така добре да се чувствам и на свобода, както тук в клетката, та макар и златна.
От 13 май почти не съм си спомнял за Хелга. Нито по време на болестта, нито по време на възстановяването. Това е прекрасно. Обяснявам си го с факта, че тя вече не ме преследва, че ме остави. Или просто не посмя да напусне ада.
За мен тя се превърна в абсурден сън, който свърши. Дори и за прасето идва Коледа… Цялата ми лудост е отлетя. Чувствам се като новородено…
25 юли
Отново съм в Саущайн. И пак чувам в парка шума на ужасните колелета. Това ми напомня за нея. Прекалено много. Ето защо си тръгвам още утре. Но ще напиша на Хагенбек за попълнението от жирафи, биволи и хипопотами. Да можеха те да изядат всички тия проклети котки! Непрекъснато мисля за нея. Докато бях в делириум, ми се присъниха едни такива сънища… Естествено, глупави. Ще ви ги разкажа, доколкото мога.
Първи сън. В най-дълбокия си сън неочаквано дочух тайнствен и стряскащ рев. Сякаш всички световни морета се бяха нагъчкали върху малка площ и сега изведнъж започнаха да бушуват. Сякаш трилион осъдени заедно изкрещяваха своята вечна, непоносима мъка. Беше неописуемо! Но скоро утихна. Вървях през тъмна синкава равнина! Там всичко бе напълно разбито; местността бе опустошена от най-голямата съвременна битка и нищо не бе останало. Сред този хаос съзрях парче нарязано месо. Не бе по-голямо от котка. „Това е тя“ – казах си аз. И наистина от това клъбце излизаше слабичко хлипане, като че мяукаше новородено коте. „Загубила е своята решаваща битка. От нея е останало само накълцано месо.“ Но вместо да се радвам, че съм се отървал от нея, аз се разревах и започнах да вия като чакал… После вече не помня нищо.
Втория път видях как Голтакът, висок колкото една кула, я носеше за кожата на шията, като кученце. Тя все още си беше накълцано месо, макар че в него започнах да различавам главичка и краченца. Той я хвърли в една дълбока торна яма.
– Веднага изпивай всичко! – гласеше заповедта му.
– Мъжо мой, нима човек може да изтърпи подобно нещо?
– Не, но бог може. Ако го изпиеш, ще умреш; ако умреш, ще живееш и ще бъдеш бог!
– Не се получава, не се получава!
– Ще се получи! – извика скотът и натопи цялата й глава в торната яма.
Сега вече тя пиеше. Пиеше, но започна да се извива. Неочаквано скочи.
– Оскотял тиранино! И без твоята тор ще стане!
Тя одра с ноктите си лицето му.
– Няма да стане! – захили се той. – Без изпиване на торната течност не се получава. Всяка торна течност, която изпиеш, се превръща във вино. Боговете пият само торна течност! Тя обаче трябва да сладни още преди да се е превърнала във вино!
Той отново натопи там главата й. Ала тя светкавично му се изплъзна с яростен рев. Започнаха да се дращят с нокти като две котки – той се смееше, а тя отчаяно плачеше. Клъбцето се отдалечаваше от мен, докато най-накрая изчезна.
Третият път.
– Хелмуте, мъжо мой! Искам да те любя!
Гласът й крещеше от далечината. Много време измина, докато тя се появи. Но беше овца.
– Трябваше да се преобразя, за да мога…
Успя някак си да ме хване със странните си крачка, хвърли ме на земята… и стана, каквото стана…
26 юли. Във влака
Не трябваше вчера да пиша за сънищата. Сега отново съм принуден да мисля за нея. И никак не е страшно. Напротив – почти хубаво и любовно е. Но въпреки всичко това може да се окаже поредната първа крачка към старите бездни. Не смея и да си помисля за нея! Всяка секунда прокуждам мисли!
Всъщност сънищата трябваше да ме радват. Ако тя беше спечелила главната битка, никой дявол не би я изтърпял! А какво да кажа аз, който бях удобната мишена! Искаше й се, на малката измамница, да стане Бог, като същевременно запази в джоба си своята омраза и отмъстителност. Но такъв е Сатаната! А пък, Исусе Христе, какво би могъл да очаква човек, който някога си Му е втъкнал един чорап между предварително избитите с дръжката на нож зъби… Зъбите ми тракат…
Слава богу, че тя загуби. И как ли би могло да бъде иначе! Сега със сигурност отново са я подложили на страшни мъчения в пурпурния палат… Явно са й стегнали юздичките… Вероятно тя изобщо не може да излиза вън от пъкъла и не може да дойде при мен. Затова толкова време не ме е навестявала… Все пак нали се е срещнала с Голтака, който я давеше в торната яма… Ах! Разбира се че и той е в пъкъла. Там е дявол и я мъчи, както я е мъчил и в живота. От голяма полза за мен е, че той иска от нея да се освободи от мъстта. А тя го слуша като паленце. Струва ми се, че той изискваше от нея да се влюби в човека, когото се заканваше да размаже. Та нали тогава на хълмчето той й заповяда да ме целуне. Много мило от негова страна. Няма да го наричам все Голтак. Но щом той не ревнува от мен, това е доказателство, че любовта му не е достатъчно силна.
Същественото обаче е, че както изглежда, Демона ще бъде ужасно измъчвана дотогава, докато не се откаже от отмъщението си… и докато… своя убиец… Преди беше достатъчно само да ме целуне… Сега обаче това не стига… Тя трябва да изпълнява съпружеските си задължения… А и тя, измъчената нещастница, има желание… Ето защо дойде при мен като овца…
Боже, боже!… Страшна е мисълта да имаш… нещо с призрак, та бил той и законната ти съпруга… Но това ме гъделичка… Каква дива красота! Колко биха стрували всички еротични лудории в сравнение с това? Ох, ох!…
Моят супервлак се движи така гладко, че тук пиша не по-зле от вкъщи… Изпитвам желание да продължа тази съблазнителна тема, чак се гърча от наслада и ужас…, нима съм перверзен? Нима търся 80-годишни старци като господата X.Y.Z.?
Боя ли се от нея или я желая?… Но нали преди малко си забраних тя да бъде обект на мислите ми, дори за секунда. Само че аз не разказах за нея, а за сънищата си…
Всичко върви чудесно. Само още няколко дни спокойствие и отново ще гуляя, както никой друг!
31 юли, вечерта
Сега живея в една от къщите си, близо до Берлин. Местността е красива. Плоска е като огледало. Тук почти няма растения, защото почвата е толкова песъчлива, че може да послужи за посипване и върху мастило. Аз обаче наредих да докарат в обширната ми градина хиляди вагони чернозем чак от Украйна. Тук всичко расте в естествената си среда. Отглеждам, по-точно градинарят ми, много редки и екзотични билки. По тази причина днес бях посетен от граф П., маниак на тема ботаника. От тихите луди. Коленичи пред някое най-обикновено цвете и плаче над него… Проклетник такъв…
В два следобед го развеждах из градината. Небето беше кристално ясно. Дивото слънце сякаш искаше да ни погълне. Трудно го издържах, както и идиота до мен. Нарушавайки донякъде правилата на гостоприемството, аз го оставих коленичил пред една пъпка и се изплъзнах от компанията му. Птичките, особено врабчетата, чуруликаха безгрижно и оптимистично. Мушичките, които гъмжаха нагъсто във въздуха подобно на снежинки във виелица, бръмчаха монотонно и наркотично – също като говорещите насън фонтани в градината ми. Вървях без посока и си подсвирквах. Пред мен – беседка. „Хубавко ще си отспиш в горещината, докато онзи безумец се събуди от съня си!“ – казах си аз. Дръпнах завесата от диво грозде и бръшлян и влязох в беседката.
Вътре бе изненадващ сумрак. Трябваше ми време да свикна с тъмнината. Отне ми известно време да разпозная Нея. Тя седеше на масата. С гръб, опрян на стената. С ръце, скръстени върху гърдите. Неподвижна. Лицето й бе страшно. Никой, с изключение на мъжа й, не би я познал. Скелет. Ако беше навън, сигурно щеше да е жълта като жълтурче, но тук, в недрата на зелените стени, през които не проникваше никакъв слънчев лъч и където тъмнината бе по-гъста от елова гора по обед, тя приличаше на воден дух, болен от жълтеница.
Очите й бяха отворени, немигащи като Один. Погледът й бе празен. Щях да я помисля за труп, седящ застрашително, вместо да е легнал, ако коремът й не се надигаше слабо при дишането.
Беше страшно, но въпреки това страхът ми не стана по-голям. Без този път да си плюя на петите, изтърсих ей-така, без причина:
– Уважаема съпруго, как я карате?
Тя мълча дълго, след което прошепна смразяващо:
– Зле.
– Невъзможно! Та Вие изглеждате толкова весела, млада и свежа…
Дълго, дълго мълчание.
– Опасявам се, че не сте победили в главната битка…
– Загубих… – лъхна ме след малко.
– Но в името на всички божии светии и светици, Вие, съпруго моя, да изгубите? Такава красавица!
– Няма да се слеят: Омразата с Вечната Светлина… – продължаваше да лъха от неподвижните устни на спящата. – Омразата е черна, а и боговете са черни. Бог е бял. Нощта не може да навлезе в Деня. Прилепът не иска да бъде слънчев орел. Надявах се да ги помиря. Невъзможно е. Необходимо е всичко, всичко да се обича; дори и най-гнусното. Любовта е най-тежкото, най-жестокото нещо. Точно в това се крие Тайната: че най-отвратителното се разтапя в любовта по-лесно, отколкото наполовина отвратителното…
– Това най-отвратително нещо… аз ли съм? – изпуснах се аз.
– Вече не… почти не… Не питай. Остави ме да спя. Приближи се…
Тогава аз седнах до нея, а тя (беше си страшничко!) положи главата си върху гърдите ми… Сигурно спеше. Аз също заспах… Или поне така твърдеше маниакът: че цели два часа се е молил пред цветчетата…
– Аз… те… обичам! – чух сладостно в съня си. – Точно защото си ми толкова немил. В най-решителния миг, когато всичко рухна, разбрах, че, разкъсана от омразата, няма да се превърна в Светлина. В този момент Волята и всичко останало спраха да действат. Веднъж завинаги. Цяла вечност се чувствах безпомощна като новородено. Необходимо е във всичко, всичко, Всичко човек да вижда най-блажена Светлина и Наслада, само Своята Светлина и Любовта към себе си, ако иска да стане Божия Наслада на Светлината и Любовта…
Тя говори още дълго, дълго; но го забравих, както се забравят сънищата. Изведнъж ми се прииска да я целуна. Ала полетях в ъгъла. Тя стоеше над мен – съвсем различна! Сомнамбулният й поглед изчезна, зелената жлътналост на бузите се обагри в розово. Прозвуча предишният страшен глас:
– Какво правиш тук, вездесъщо краставо куче?
– Нищо… нищичко…, но ти тъкмо ме беше прегърнала…
– Аз теб? Не си ли в умопомрачение? И каква е тази дързост да ми говориш на „ти“?
– Ти… Вие… спяхте и ми се обяснихте в любов,…защото… сте загубили битката…
– Какви ги дрънкаш?… Всъщност – изтри си тя лицето, – да… Тъкмо сънувах обичайния си сън: че трябва да погълна една жаба – умряла, смърдяща, дебела, крастава. И тъкмо я захапах… А ти си тук? Вън, вън!
Тя изрева така бясно, както никога досега не я бях чувал да реве.
Щях да удовлетворя желанието й много бързо, ако не бях паднал върху пясъка на беседката. Тя ме риташе и крещеше яростно:
– Вън, вън!
– Не мога… моля те… моля те… Бях на небето. Там Вие бяхте овца и сега отново ме блъснахте в пъкъла.
– Тепърва ще те хвърля там! Почакай само! Ще бъде съвсем скоро, о-хо! Съвсем скоро ще се разправяш с мен!…
Тъй като тя беше спряла да ме рита, успях да промълвя:
– Вие… пак ли сте там? Жалко! Значи не сте спечелили…
– Битката е загубена. Но Аз не съм победена! Да загубиш нещо означава само да го спечелиш след известно време. Болката увеличава силата. Единствената майка на силата е болката. Ти очакваше това да ме пречупи, „вразуми“. Половин душа от твоя вид бе се пречупила хиляда пъти! А аз – от кремък се превърнах в диамант! Колкото по-силни са страданията ми, толкова по-изгаряща е жаждата ми да ги върна на онзи, който ми ги е причинил. Или ще откриеш кой е бил той и ще ми кажеш на следващата ни среща, или цялото ми отмъщение ще се стовари страшно върху теб!
Тя доста сръчно хвърли воала на лицето си и отмести зелената стена.
– Съпруго! – започнах аз да стена от отчаяние – Отмъщението е дело на Бога. Вие сте като дете, което непрекъснато бият заради някакъв лош навик. Ако то е разумно, щом види, че ще бъде наказвано безпощадно и занапред, ще предпочете да се откаже от лошия си навик. Същото е и с Вас… там във вечността…
При тези думи, вече навън, тя се разсмя почти весело.
– Тъпако, тъпако! – бяха думите й…
Почти веднага едно уплашено докосване ме извади от вцепенението…
– Заспахте ли, приятелю мой?… Нормално. И очите на цветенцата се затварят сънливо в тази жега…
– Видяхте ли дамата с воал, която току-що излезе оттук?
– Нищо не съм видял.
– А чухте ли рева й?
– Нищо не съм чул.
– Човече, та тя ревеше като десет ягуара взети заедно! Със сигурност са я чули чак в Берлин.
– Аз пък нищичко не съм чул. Но чух шепот – шепотът на едно цветенце. Наподобяваше човешкия и беше членоразделен. Жалко, че не разбирам този език. Явно е някакъв африкански диалект. Елате, моля, бързо с мен. Несъмнено и Вие ще го чуете. А после подробно ще Ви обясня към кой род и вид спада това растение…
И аз отидох с него, оглупелия. Такъв би бил идеален свидетел в съда…
Оставете ме, оставете ме или ще полудея!… Изхвърлях през прозореца на стаята си вази, картини, пепелници – всичко! Заедно с това ревях не знам точно какво…
5 август
Понастоящем живея в една друга моя къща. Предишната я заплюх на тръгване и й изпотъпках лехите.
Тук прозорците са с мрежи. Навсякъде ми направиха набързо двойни врати. Имам си и ръчни бомби. Като хвърля под нея една, ще видим какво ще стане. Момиченце, веднъж вече те убих. Защо да не те убия и втори път?
Ако не съществуваше обстоятелството, че преди да се събуди, започна да ме… щях да обезумея от страх. Този спомен е сладък като захар…
Сигурно вече знае кой я е убил. Сигурно го е знаела още от началото. Играела си е с мен като котка с мишка.
Шшт, шшт! Отново шумолене в съседната стая… Туп, туп, туп… Като покойната ми тъща. Но моята хубостница посегна и към бравата. Тя изщрака… Изкрещях заклинанието си. Вече нищо не тропа. Но заклинанието не е достатъчно без Podex romanus. Откъде да го взема? Бедната Кумист страда в затвора. Веднага след идентифициране на личността ми в полицейското, са я хванали, когато се готвела да отпътува за Швейцария.
– Къде са парите, които си изкрънкала от Негова светлост? – нахвърлили се върху нея.
Тя – нищо. И споделила съдбата ми. Съблекли я, вързали я и я били. Тя – пак нищо, докато припаднала. На следващия ден пак повторили всичко, та чак подът отдолу почервенял. Тогава тя признала, че ги е закопала в плевника, където си хранила прасенцето. Намерили ги там; не липсвала нито една марка. С намесата на императора тя била осъдена на 10 години.
Бих се обърнал към Вили с молба за помилване, ако самият аз не бях в немилост. Не си мислете, че е заради екстравагантностите ми. Моите постъпки до такава степен импонираха на императора, че той ги възпя в епопея, а също така ги и нарисува. Всъщност поръча на личния си портретист да нарисува пет картини със следното съдържание: 1. Мъртвият пивовар зашлевява Щерненхох; 2. Щерненхох се сприятелява с телето; 3. Щерненхох приема благословия от магьосницата; 4. Щерненхох плаща в кръчмата; 5. Щерненхох на пейката в полицейското. Отгоре на всичко той изкомпозира и мелодия. Начерта и скица на храмчето, в което всички споменати шедьоври ще се пазят за вечни времена. Дори се осведомяваше за здравето ми. И за Хелга също. Изчезването й не изненада нито него, нито пък някого другиго. Публична тайна беше, че подобно на австрийката Елизабет, тя заминава ненадейно, когато й се прииска, сякаш съпругът й не съществува.
В немилост съм, защото ревях по улиците:
– Ще бъда немски император!
След побоищата Кумист призна, че ми го е предсказала… Опасявам се дори за наемни убийци…
Ламята отново разтвори пастта си срещу мен. Сега съм загубен. Завинаги. Чувствам се като животно на заколение…
Пък и съмненията. Защо се смееше тя на тръгване? Защо два пъти ме нарече „тъпако“?… Но самата мисъл за това е твърде тъпа…
8 август
Благословена светлина на днешния ден! Спасен съм, окончателно! Случи се нещо невероятно. Сигурно ще умра от радост. Боже, колко си милостив, а аз – какъв тъпак съм само!…
Заради възторга, танците и смеха днес повече не мога да пиша.
9 август
И така, след нощта, в която будувах, вървях сутринта по пътечката през полето. Тя свързваше къщата с горичката. По време на престоя си тук не се бях осмелил да напусна къщата. Едва вчера го сторих. „Но ще отидеш само до горичката, без да влизаш в нея“ – казах си аз. Откакто се помня, изпитвам ужас от горите и този ужас се увеличи многократно от онзи декемврийски ден, в който съзрях Демона на пейката…
Небето беше покрито с облаци, но въпреки това беше жега. Уморените мисли се търкаляха като пияни. Всички предмети наоколо пияно се заваляха.
Бях само на 50 крачки от горичката. Изпалших се. „А сега назад, докато не е станало късно!“… Извърнах се – на пет крачки пред мен стоеше Тя.
Не се ужасих особено много. Вече бях безчувствен. „Идва краят… Нека! Още по-добре…“ – казах си аз и седнах, без да бързам, на синура. „Поне, като ме застреля, няма да падна с глава към земята, няма да си разбия носа или да си счупя краката.“
Тя се хвърли на земята, на три крачки разстояние и си запали пура. Лицето й беше спокойно, насмешливо и сурово. „Мъдростта иска да ни грабне безгрижни, насмешливи и жестоки“! Сетих се за тези думи, които, казват, били на Заратустра. Тя мълча дълго. Сърцето ми биеше все по-учестено и вече щях да изгубя съзнание, когато тя заговори:
– Днес Ви нося радостна вест. Този ден бележи края на Вашите страдания…
Думите й бяха двусмислени, но в този момент аз не го забелязах. В мен избухна единствено радостта. Дяволицата, след като ме изведе от тъпоумието, неподходящо за нейната отмъстителност, до надеждата, отново ме захвърли в пропастта.
– Кой е убиецът ми?
– Все още не знам, за съжаление… Поръчах разследване. Детективи от Париж, от Ню Йорк. Без резултат. Но аз писах и на Шерлок Холмс. Все още не е имал време да дойде, но когато дойде…
– Не е необходимо. Аз вече знам.
– Но как бихте могла…
– Спомних си ясно лицето му… Беше малък като куче, кьосе, беззъб. С воднисти очи и изражение на шаран, с носле на мопс. С две думи – неосъществено шимпанзе.
Започнах да вия от ужас.
– Досещате ли се вече, княже?
Неволно сключих ръце…
– Какво правите? – разкикоти се тя. – Аха! Като две капки вода сте с този подлец, брат Ви, генерала – убиеца ми…
О, какво облекчение!
– Какво? – изревах аз и очите ми мятаха мълнии. – Той се е осмелил да извърши такова пъклено дело?… Всъщност негодникът е способен на всичко, освен да прави добро. Той е лют тигър. Та нали аз го ненавиждам от душа, врабеца! Чик-чирик… А той винаги Ви е мразел, съпруго моя! Беше против брака ни. Казваше, че този брак е неравностоен. Сега всичко ми е ясно. Но като гръм ще го удари отмъщението на вдовеца…
– Много добре. Кажете тогава какво наказание заслужава подобен мерзавец?
– Смърт! – изревах аз.
– Ти сам произнесе присъдата си. Това беше ти… ти!
Съгледах как синкавата й кама – стара познайница – бавно пълзи към гърлото ми и бедното ми съзнание ме напусна.
После видях над себе си небето. Гробна тишина. Наоколо нямаше никой… Седнах. Видях, че зад житните кръстци, малко по-нататък се издуга син дим. Станах. Демона седеше там, пушеше и пишеше нещо. Исках да избягам. Тя се обърна и избухна в смях:
– Ела на себе си, княже! Ха-ха! Аз успях! Стига вече комедии, нещастнико! Аз съм живата, истинската Хелга, не ме зяпай като истукан! Аз не пукнах в твоята килия на гладната смърт!
– Не е възможно… не е възможно…
– Вие сте едно добиче! Да се оставите така дълго да Ви водят за носа, ха-ха-ха!
– Но… нали Ви… видях там… да лежите… мъртва… през декември…
– Пъзльо! Ако беше имал куража поне да подритнеш дрехите, щеше да чуеш шумоленето на слама! Щеше да си спестиш боба и зеленчуците, Кумист, шамарите, полицейските колани, лудницата…
– Боже мой, тези дрехи, тези дрехи!… Но… тази воня на труп там…
– Вмирисано е. Това е вонята от жертвите на твоите благороднически предци. И сигурно и твоята воня.
– Да, моята воня, моля, моля. Но нали идвахте при мен… през ключалката… онзи път, когато ме налагахте по главата като добиче… или пък в банята…
– Ако този сноп забълнува, че е в пухена завивка, значи ли това, че той не лежи тук, на полето? Наистина те навестих общо девет пъти. Първо – на дворцовия бал. След като те изплаших, се маскирах като мъж и излязох през поредицата от зали. Двамата педерасти ме видяха, но си имаха причини да мълчат. Втория път – през декември в гората. Третия – в градчето с лекаря. Четвъртия – на Бъдни вечер. За пети път – в парка през март. Шестия – в каретата. Седмия – на шкафа при тавана. Осмия – в беседката. Деветия – тук! Какво общо имам аз например с дамата, която, мазнико, те зашлеви, когато й показа задника си? Какво общо имам с халюцинациите, които сътвори нечистата ти съвест? Признавам, че върху възникването им телепатично повлиях и аз…
– О, съпруго моя! Значи Вие сте жива?… О, какво щастие, че не ми тежи страшният грях – убийството…
– Тежи ти. Заслугата за измъкването ми не е твоя. Ако зависеше от теб, сега щях да гния там…
– Не, не! Отчаян, притичах в кулата на 2 септември. Бях решил да Ви пусна, дори с риск да ме прободете на място. Но Вие вече не отговаряхте…
– Сламата няма да тръгне да говори с теб. Страхливец! Не можа ли тогава поне да отвориш вратичката?
– Страхливец съм, да… Значи… Вие не сте в онзи – пурпурния дворец?
– Всичко, всичко, за което ти разказвах, бе моя измислица. Част от плана ми: да те лиша бавно и изпипано от разум.
– И успяхте – вече два пъти… Но… извинете… ще го направите ли и трети път?
– Не! Достатъчно си наказан! Щеше да е твърде банално да продължа да измъчвам подобно червейче. Няма нищо по-лесно от това да те размажа – по един или друг начин, бавно или мигновено… Но ще оставя на съдбата да те доразмаже, теб, притиснатия до смърт. Да си още жив – това за теб е най-голямото наказание… Аз обаче те оставям на мира. Сега сме квит.
– Не е ли това просто един мой налудничав сън? – разплаках се аз. – Все още не мога да приема, че е възможно да сте жива… Как успяхте да излезете?
– Добре, ще ти кажа. – притърколи се тя по-наблизо. – И така, след като то излезе, аз се върнах в съзнание и започнах да се търкалям насам-натам в непрогледната тъма, като се опитвах с нацапаното си лице да напипам някой по-остър камък в стената, за да се помъча да прережа в него оковите си. Докато намеря нещо подходящо, минаха най-малко 24 часа. Много повече време ми отне, докато прережа въжетата на ръцете и краката си… Ох, ох!… После, като знаех, че в старите замъци има тайни коридори и вратички, които се отварят само при определен досег, аз се влачех наоколо, натискайки напосоки по всички стени и по пода… О, каква работа падна само!… Цели три дни. Направо полудях. Най-накрая, изтощена от глад, жажда и преди всичко от ужасната тъмница, се обезверих и останах да лежа като мъртва… Но после пак, от чиста скука, почнах да опипвам. След миг нещо изтрещя в стената… тя поддаде… и аз, излязох, олюлявайки се, в едно коридорче. Бях блажена като бог…
Тя продължи да говори по-сухо и лаконично:
– Слизах по стръмните, теснички, вити стълби. По задник. Накрая една влажна стена се изпречи на пътя ми. Напипах на нея една кука и я дръпнах. И отново видях светлината. Беше слабичка, но ме заслепи. През слънчевия диск сумрачното мазе ми се видя добре познато. Там нямаше никого. Минах през него. Външната врата бе отворена. Бях свободна. Аз обаче се върнах в мазето. Вътре имаше много пушени и консервирани меса, вино, кофи с мляко и други храни… Една гладуваща от месец хиена не би се нахвърлила по-яростно върху овца, отколкото аз върху тези съкровища… Най-после се появи някой. Вмъкнах се обратно в коридорчето и притворих вратичката. Бях доволна от усещането за ситост и безопасност, а си бях и пийнала. Легнах си и започнах да размишлявам, като от време на време поотварях вратичката и поемах светлината.
Обмислях Отмъщението. Сътворих пъклен план. Да се правя на призрак и да те плаша, докато полудееш и умреш.
Познавайки страхливостта ти, бях наясно, че ако изобщо се осмелиш да влезеш в килията на гладната смърт, напълно достатъчно ще е да съзреш, само за миг, дрехите ми. Цветните петна щяха да те омагьосат… Тогава взех наръч слама и една свещичка от мазето. Върнах се, невероятно укрепнала, в килията на гладната смърт, съблякох се, натъпках дрехите си със слама и отново излязох. Зад вратичката чаках толкова дълго, че светлината в мазето угасна. Междувременно там идваха доста хора, но за господарката на замъка не се говореше. Разбира се, имаше разни предположения: неочаквано е отлетяла някъде в чужбина, както много пъти преди това. Всички хора, без изключение, вярваха в това, но само котенцата ми в парка знаеха истината…
Покрих се с чувал и излязох от мазето. Отправих се през тъмните коридори към покоите си. Не срещнах никого. Облякох се, взех доста пари, като дух напуснах замъка и… при Него…
Тя започна бясно да ридае…
– Той… си бе заминал… ден по-рано…
Веднага обаче продължи с хладен тон:
– Ти нямаш вина за смъртта му. Иначе бих те… От този ден не живея, мъртва съм. Нищо че съм от плът и кръв… Щях да се самоубия, ако Отмъщението не ме разпалваше. Отмъщението – големият пазител на живота. Сега живеех само с мисълта за възмездие. Но… да те размажа, теб?… Фу! С времето се успокоявах, докато съвсем се успокоих…
Дебнех те и следях всяка твоя стъпка от самото начало. Имах си детективи. Но накрая това ми опротивя, както и всичко на този свят. Искам да доживея блажения си живот спокойно, кротко, в уединение. Понастоящем живея в едно село, гледам зайци, пиша комедия, а сигурно ще стана и актриса. Но парите ми привършват. Княже, днес дойдох с цел да поизпразня джоба ти! Ето какво: умолявам те да ми даваш годишно 5000 марки. Не скачай! От повече нямам нужда! А когато стана известна авторка, актриса, зайчарка на едро, ще се откажа и от това!
Топях се в тъмна, изгаряща наслада.
– Хелга, в името на краля, не 5000, а 50 000 ще Ви давам! Само ако знаехте, ако знаехте! Вие не знаете какво изстрадах…
Тя се засмя – милостиво и любовно. Махна с малката си ръка и се затрепери. Бедничката! Какво ли пък е трябвало да изтърпи тя!… Тръгна си.
– Хелга! – не можех да я оставя да си иде просто така – Възможно ли е всичко това? Да, всичко, така както ми го обяснихте, е толкова естествено. Всичко пасва идеално. И все пак не е ли сън, че… живеете?
Тя спря.
– Вие сте тъпак! Все още от главата му не се е изпарила тази глупост! Впрочем, когато пожелаеш, можеш да отидеш в кулата и да се увериш. Ти уби, животно такова, Слон и Лъв, но вземи със себе си истински лъв и всички останали от парка! Гарантирам ти, че ще тръгнат с теб като кученца и че дори няма да се докоснат до гнусното ти тяло!
Тя отново се насочи към гората.
– Хелга… нима… вече… няма да се видим?
Без да спира, тя извърна глава и извика със странен глас:
– Ще се видим, още веднъж ще се видим!
Седях и седях. След малко вдигнах поглед. Нея вече я нямаше. Беше изчезнала в гората…
Ха-така! 5000 марки годишно, господи боже! Ето какво остана от всички ужаси!…
Полудял съм, аз наистина съм полудял, аз съм бог, бог съм…
12 август
В Берлин съм. Щастлив. Отново пия, целувам и ликувам. О, колко е хубаво да ти бъде отнета страшната, задушаваща тежест, с която примирено си свикнал да свързваш неотменно целия си живот. Този, който не е изпитал подобно чувство, не е познал щастието, не е живял.
Не проумявам, макар сега да ми е забавно, как толкова дълго време съм могъл да бъда пълен глупак. Да смяташ, че мъртвецът е в състояние непрекъснато да прави седенки с жив човек, не, но това! Истинският призрак притежава приличие поне дотолкова, че изведнъж да се появи и веднага да изчезне подобно на изскочила от камъка искра.
Обади ми се Ойленбург… Чудесно! Прекрасно! Да живеят Премилостивият Бог и Бакхус Освободителя!
13 август
Някои съмнения започват да гризят отвътре радостта ми, както мишките – пода. Абсолютно ли съм сигурен, че последния път тя не бе само един призрак?… Каза, че си е измислила всичко за червения дворец и т.н. Кой обаче ще ми даде гаранции, че не е излъгала за всичко, което ми разправи за бягството си от килията на гладната смърт?…Ако е жива, отминалите събития трудно биха се поддали на обяснение, но ако е мъртва – още по-трудно.
Като се замисля, оня път в гората тя изчезна твърде бързо… Трябва да е бягала като кон. Но от друга страна, аз бях замечтан и оглупял, а в такова състояние човек лесно губи усета си за време. Сигурно се е скрила зад кръстците в ръжта. Изпълнена е с коварство…
Със сигурност отново не знам нищо. Това е… ужасен факт… Каква ли прокоба ме разтрепери?… У-у-у…
Но всичко това е безсмислено, съвсем безсмислено. Жива е, а ме оставя на мира завинаги. Probatum est41. Не ми се нрави само, че е станала зайчарка, писателка, актриса. Похвално е, че вместо с ягуари, се занимава с отглеждане на зайци, но това не е аристократична страст. Да гледаше поне коне или кучета! Нима съпругата ми иска да бъде актриса? И дори писателка? Боже, опази ме от подобен срам! Няма да го позволя!
Мислите ми постоянно се връщат към абсурдното… Има изход: отново да отида в килията на гладната смърт. Там ще видя или слама, или… Но за това „или“ не смея и да си помисля…
Молтке ми звънна… Защо ли звукът беше пронизителен като на умиращ?…
14 август
Пиша вечерта. Сигурно сега ще успея да драсна нещо разумно. Но трябва да действам бързо, защото след малко отново ще ме затисне тъмнината. В момента съм необикновено светъл, както се случва, когато най-тъмната нощ е погълната от мълния.
Нищо ново не се случи, освен дето днес сънувах сън. Или пък това бе видение? Или действителност? Беше всичко това заедно, че и отгоре. Беше мълнията на пъкъла, който погълнах и който ме погълна… В полунощ се събудих – или събуждането беше просто сън, бленуващ за събуждане? Но това са подробности, защото всъщност я видях до леглото на пода. Овързана, полугола – кръв и кал. Ужасяващото, оглупяло лице на скелета въртеше мъртвешките си очи. Устните й бяха разкъсани като парцал. Колената бяха изгризани, тъй като й бяха послужили за храна. Гърчеше се и ревеше невъобразимо от дъното на ада, но аз чувах думите:
– Четиринайсет дни, които бяха нощи, аз чаках да се смилиш. А ти не се смили… И аз умрях там…
Важните неща са: страшната мълния и страшната гръмотевица, които присъстваха във видението, а така също и думите. Невъзможно е да се изкаже. В сравнение с подобен сън, или както и да се нарича тази страхотия, целият Гьоте е един импотентен идиот.
Всичко това трая само един миг, но той би бил достатъчен, за да разкъса алдерия и мозъци, по-укрепнали от моя. Мълнията угасна. Когато дойдох на себе си, някаква нова, непозната нощ се бе спуснала над мен… Безумието. Едва сега разбирам, че действително ме….
Всъщност не е съвсем окончателно. Но нали го осъзнавам, поне в този миг. В моята нощ през целия ден проблясва малка звездичка… на два пъти тя засвети като метеор. Спомням си, че това се нарича lucida intervalla42. Докато пиша тези редове, чувствам, че съм някаква необикновена светлина и богатир, какъвто никога досега не съм бил. Nil desperandum43. Отгоре на всичко, както сами забелязвате, станах и латинист, като младо момче. Вярвайте ми – умеех да се преструвам така, че никой да не види лудостта ми. За тази цел стоях затворен по цял ден. Това бе доказателство за наличието на здрав инстинкт за самосъхранение. Ще воюваме… Обаче, ха! Нощта отново ме затиска от всички страни. Трябва да събера ума си! Бързо трябва да скрия тази хартийка в стената… Исках още нещо… нещо…
Вече знам. Към килията на гладната смърт! На всяка цена трябва да отида! Със сигурност знам, че там се крие спасението ми. Още сега! Реалната истина все още може да ме хване, докато летя в пропастта! Тя и единствено тя! Още утре към Ратентемпъл!
Ах, Слон, Лъв, нямам ви вече!… Освен вас нямам други кучета, нямам и приятели на този свят. Аз, вашият убиец, плащам за подлата си постъпка, а що… що се отнася… до нощта… лягам си…
15 август
Благополучно стигнах до Ратентемпъл. Специални lucida intervalla днес нямах, но затова пък нощта ми не беше толкова черна…, а по-скоро приятна. Впрочем лая и муча, хапя по малко и боцкам, а едновременно с това постоянно се смея.
И знаете ли защо? Защото съм спасен! Окончателно!
Всъщност спасението ми е Podex romanus. Да ида в кулата, за да се убедя? Пълна безсмислица! Не става така! Днес отидох в синята стая, но тя вся такъв ужас в мен, че офейках оттам с викове. И какво като погледна дрехите…! Глупости!
А Орехът! Ще го имам, въпреки че Есмералда лежи в затвора. Знаете ли, верни мои християни, какво намерих днес? Та както си вървях днес през градината на замъка, изведнъж изпод мен изскочи една жаба. Погледнах и какво да видя? Там, където седеше тя преди, имаше перо! Беше доста красиво, като кокошето! Затичах се след жабата, за да видя дали е прекрасна като девича усмивка, но не я открих. Ала след като е изтърсила перото, значи наистина е прекрасна като девича усмивка. Очевидно е, че това е кралицата на жабите, която, изплашена, е изтърсила перцето, което веднъж на 100 години израства на задницата й.
Ура! Имам най-скъпоценната част на Podex romanus! А за останалите ще се погрижи енергичността ми. Що се отнася до кулата – глупости! Вече почти я забравих. Кулата е… такава тъпотия!
16 август
Днес развих дейност, достойна за Фридрих Велики. Още сутринта написах на Хагенбек да ми изпрати сълзи от горила, ако ще да струват милиони. След това извиках стъклар.
– Човече, ще съумееш ли да изработиш стъклен капан за улавяне на лъчите от планетата Алдебаран? – изкрещях аз срещу него – И да ми поставиш за един ден пот от диамант? Ти си стъклар, негоднико, стъкларите разполагат с диаманти за рязане на стъкло!
– Ваша Светлост, няма да мога! – заекна той.
– Sauhunde!44 – изревах аз – И ти си ми бил стъклар? Или ще получа и двете неща до утре, или ще поръчам лично императорът да те разкъса на четири и да те обеси.
– Ще го… направя, Ваша Светлост! – измънка той, влачейки се към вратата с облекчение.
Ето че вече и лъчите съм подсигурил. След това тръгнах да търся лайно от пепелянка върху папрат. В градината около замъка под борчетата расте папрат. Скоро забелязах едно бяло колелце. Приличаше на врабчо изпражнение. Без съмнение бях открил и третата съставка. Имам лайно от пепелянка, перо от жаба. Алдебаран също е подсигурен. Кой ще се осмели да твърди, че бъдещият император няма да получи от изпадналия Хагенбек сълзи от горила. Ура! Спасен съм!
17 август
Господи боже! Колко бесен бях вчера! Изтръпвам само като си помисля за това… Аз съм под охрана. Стъкларят ме е предал. Но не смеят, робските душици, да се обърнат към властите. А се обърнаха към роднините ми; и те действаха именно така. Те биха действали по този начин отдавна, ако не значех нещо за Вили…
Обед е. От сутринта се чувствам почти нормален. В мен се излюпва нещо ново, много сладко и някак бяло…
По дяволите Podex romanus! Единственото ми спасение е кулата. Ако там има слама, знам, че ще се излекувам от лудостта – та било то и в лудницата, та било то и от най-известните психиатри на света! Но ако вместо слама намеря… нещо друго… Нека трупът се нахвърли върху мен, или пък живата, кискаща се Хелга, ме прободе! По-добре ужасен край, отколкото ужасна безкрайност…
Веднага, без да се мая, отивам в кулата!
Преди полунощ
Хи-хи-хи! Бях там. Т.е. в кулата. Естествено не в килията на гладната смърт, хе-хе-хе! Отворих първата врата, но втората беше така ръждясала и грозна, че се разкрещях и тичах чак до спалнята си. Едва след час си спомних, че съм оставил отворени всички тайни врати. Тогава се върнах и ги затворих всичките. Беше съвсем лесно. Държах се като лунатик. Съжалявам, че не влязох там. Но нещо се излюпва, излюпва се…
18 август, 1 часа следобед
Въпреки снощните ми буйства, днес от сутринат насам имам lucidum intervallum. И знаете ли защо? Защото съм пиян като свиня. Хрумна ми гениалната идея да мамя пасмината около мен с това, че съм винаги пиян. Невменяем като невменяем. Така заблудих и полицаите, макар че насиниха задника ми. Така ще заблудя и цялата ми подла гвардия от роднини!
Някой слиза. Брат ми, генералът, е тук заедно с две братовчедки-маймуни. Какво искат от мен? Не мога да пазя равновесие дори на четири крака и само рева: „Wacht am Rhein“45.
Сигурно и сега не бих стигнал до кулата дори ако… такова… изгарях от копнеж по нея, както… към любовница. А… знаете ли…аз… от какво… изгарям? Преди всичко от сливова, после от страх и накрая вече… от някакъв копнеж… по моята благоверна… Сигурно и тя е мъртво пияна като мен, хи-хи! Нещо ме тегли натам, тегли ме…
Но по този начин няма да стигна там. Не трябва да пия толкова. Защото, няма как, налага се да отида! Podex е глупост! Само кулата крие мъдрост… мъдрост…, а аз съм пиян… спи ми се… амин.
Преди полунощ
Отново luci… lucid… Но не съм пиян като свиня. Още не ми се спи. Само повръщам.
Сега всичко е наред. Вечерта, когато се отърсих от махмурлука, ме навести in corpore46 цялата гадна пасмина плюс още трима „баденски благородници“, смърдящи от ученост. Устроиха банкет. Аз и бях, и не бях луд. Зависи от гледната точка. Понякога лудостта на човек е разум, а друг път пък разумът е лудост. Както се полага, сънят е лудост, но пак е част от човека. Във всеки случай имах повече разум от цялата заобикаляща ме сбирщина. Втълпих си, че ще действам като всеки нормален глупак. За тази цел упорито мълчах и само ядях. И думица не изкопчиха от мен, макар че бяха зажаднели за това. Когато езикът започваше да ме сърби твърде много, отивах в тоалетната и там повръщах. О, никой не може да се преструва по-добре от лудия и никой не знае по-добре, че е луд от самия луд! Тези, които си мислят, че лудият не осъзнава своята лудост, са най-големите безумци. Безсрамно самоуверен е предразсъдъкът на глупците, които вярват, че са взели мозък назаем и че вместо мисли, в главата си имат гъ..ве, и че осъждат всичко, което не е зад..к. Лудостта е всъщност здарвият разум, сънят, истинската реалност, Смъртта, Истинският живот. „Живот“ – това е само едно идиотско бълнуване. Ела, о, Смърт!… Низвергнатият от живота, просветленият от Страданието, упоеният от Твоята сладка, предчувствана мъдрост, копнее за Теб… В Твоите обятия сигурно вече няма да имам крака на хлебар или нос като на мопс…, и Тя сигурно там, в Теб… ще ме обича…
След вечеря обаче не се сдържах. Чичо започна да спори с брат ми кой месец е по-горещ: юли или август. Той твърдеше, че е юли и го доказваше с факта, че тази година през юли е имал повече мръсно бельо, отколкото през август.
– Глупости! – извика брат ми, като размахваше ръце подобно на крилцата на врабченце, на което родителите носят в човчицата червейчета. – Август! Август! Ами гаргите! Гаргите! През август те летят високо над кулата, хей, хей! Много нависоко, за да се спасят от ненаситната земна горещина. Във въздуха – високо, високо! Казвам ти, август! Прането!… Че гаргите, хей, това е друга работа! Глупости!
Тук не издържах и извиках:
– Братко, негоднико, не те ли е срам да противоречиш на достопочтения старец? Ти си глупав, колкото гаргите ти, но уважение трябва да имаш! Така ли спазваш четвъртата заповед? Почитай баща си и майка си! Защото чичо е същото, което са и баща ти, и майка ти. Да, той с болка те е родил и откърмил.
Настана гробна тишина. Лицата на гадната пасмина засияха от радост и се обърнаха към баденските благородници… Сега знам, а и веднага разбрах, че съм изрекъл неблагоразумни неща. Но те не се изгубиха, уви, сред глупостите на брат ми и на чичо ми!… За съжаление това се случи, а сега се случиха и други неща. Например аз дълго изливах лъжичка след лъжичка от виното под ризата си, върху гърдите си и при това гръмогласно пеех: Deutschland, Deutschland uber Alles47…
Накратко, баденските благородници ме признаха 100% за луд и аз чух шепота:
– Утре при изгрев слънце…
Там ли ще ме излекувате, безумци! Преживейте това, което преживях аз и тогава посягайте с глупавите си пръсти към мен! Глупаво е някой да говори за алкохолизма, без да е стигнал до последния му стадий. А още по-глупаво е някой да говори за лудост, без сам да е бил луд!…
Никога досега, аз, лудият, не бях имал толкова бистър разум, колкото в този момент. Чак сега се превърнах във философ. И това се дължи на копнежа ми по Теб, Демоно! Ти, несравнима! Единствена измежду жените! Ти, най-нещастната!… Аз не Те заслужавах! Как ли дръзнах, съпруго моя, да те осакатя!… Наказан съм с основание. Глупавият овен, в заслепението си, се оженил за Тигрица, и при това – гладна… Не можеше да свърши другояче… Пречисти ме, сложи ме в ред, извиси ме, Хелга-Демона! Стори Лъв от овена!…48
19 август, 1 часа през нощта
Когато с жар дописвах последните думи, изведнъж видях до стената – Него… Нейния. Със скръстени върху гърдите ръце, той се хилеше безгрижно като някакъв бог и, без да свежда поглед, риташе едно тяло, което се гърчеше в краката му и вдигаше молитвено ръце. Той го риташе с валсов ритъм, но сякаш удряше огромен барабан. Накрая изрита тялото към мен.
– Погледни го какъв е хубав сега! – изгърмя тогава гласът му.
И Тя погледна. От главата до петите бе кафява от засъхналата кръв. Скочи, прегърна ме и ме целуна…
– Но след миг ти пак ще ме отблъснеш, мен, жабата! – заридах аз.
– Няма, защото си Серафим! А аз бях сляпа! – зашепна тя възвисено…
И – да! През цялото време зад мен се носеше някаква необикновена светлина…, и тя, в този именно миг, избухна като слънце и погълна мен, Нея, Него!
Ала това видение не беше смъртоносно ясно като предишните. Някакви мъгли забулваха цялото това привидение, сякаш това бе само образ на една прекалено жива фантазия. Но почувствах, че това е Предизвестие за нещо изумително, което ще дойде – ще дойде още днес. За мен, клетника, това е като съдбата, която сам си диктувам!
Аз съм преблажен. Не съм вече и човек. Веднага бих отишъл в кулата, но крайниците ми не позволяват. На зазоряване ще бъда там. Ще бъде по-лесно. Вече ми е все едно дали там ще намеря слама, или пък гниещо блато, бъкащо от червеи. Всичко живее и нищо не съществува! А всичко, което съществува, е Бог. Тя не иска да разбере, че жабата не е нищо друго, освен един чист, златен, божествен облак… Никой не го осъзнава. Единствено аз, по-нисш и от червеите, извисен от най-нечувани страдания, постигнал Лудостта на Разума. Насекомото, полетяло над орела, над Теб, бедна Хелга, превърната, поради надменността си, в по-голяма нощ от моята; нещастният кърт. Колкото повече страдаш, толкова по-божествена ставаш и Бог започва да изисква от Теб още повече!… Мен Ти няма да освободиш, но аз, тихият луд, ще освободя Теб – най-гордата, най-болезнената. Светице! Богиньо моя!…
Да не забравя да си навия будилника! Сега всичко ще бъде по-леко; ще бъде играчка, ще бъде наслада. Аз съм Различен и искам Смърт, защото искам, във Вечността, Теб, о, Демоно!…
19 август, четири и половина сутринта
Спах непробудно в продължение на три часа. Будилникът ме събуди невероятно бодър. И вече не бившата ми, бедна душа, а божествена мощ движи тялото ми. Светлината на Зорницата, посинялото зарево на изток смътно започва да почервенява.
Луд ли съм сега? Определено, да! Напълно! Както, вие, хорица, които сте отдолу, ще го наречете. Иначе съм най-светлото нещо на света. Всички светлини на Вечността с трясък се приближават към мен и лумват в мен, но вие, подземни къртове, сте напълно слепи за това. Сънувам ли?… Но това не казва почти нищо… В съня всичко някак се смесва. При бодърстването, естествено, още повече. Сега в мен няма абсолютно нищо! Душата ми се превърна в неземно сияние. Но ти, родено в тъмнината, прилепно човечество, разбира се, си принудено да смяташ моя Ден за проклета нощ. Не съм буден, не сънувам, нямам разум, не съм и луд,… просто съм… там… там… Там. Чрез страданието червейчето Щерненхох се превърна в Свръхщерненхох!
– Погледнете ме! – каза Дева Мария – И ми кажете дали вашата болка е съизмерима с моята?
Страданието ме извиси, мен, смирения и точно затова – избрания, за да триумфирам най-накрая над всички Императори и над Теб, титанична Жено, а и над Теб – Ти, Неин Непознат!
Зората вече наситено гори и Зорницата умира в нея. Хайде…
Инстинктите ми казват още и следното: че за нищо на света сега не бих взел със себе си вас, Лъве, Слоне… Простете, мили мои, на отиващия на смърт!… Само вас, през целия си живот, съм убил! Хелга – не! Нея я уби Бог… Възможно ли е още да е жива? Сигурно там все пак ще намеря слама… Колко смешно е всичко!…
Там незабавно! Ой, ой! От запад към зората се търкалят черни облаци. Блесна мълния и Гласът на небето зарева! Ревете, небеса, както тогава. Днес се навършва точно една година! Зората угасва под дивите облаци, под дивите мълнии; утрото се сменя с нощ…
Спях в синята стая. Пазачи бдят в съседната и в коридора. Трябва да действам възможно най-тихо. Ала виждам в бъдещето подобно на сомнамбул.
– Така…така.
Отместих безшумно шкафа, отворих вратичката – нещастниците дори не шавнаха. Запалих фенера. Гръмотевиците и мълниите беснеят, Идвам, след Теб, Съпруго моя – във Вечността! Там нещастният червей ще е вечно Твой!
Боже, знам, че ще бъдеш милостив към Своя червей!…
III.
Тук свършват записките на клетия и добър княз. Но ние можем, на основата на предсмъртните му, объркани и заедно с това трансцедентално ясни разкази, добре да възсъздадем случилото се в кулата…
Той се е прокраднал до кулата, като се е качил по стълбите.
– Оставих двете вратички отворени! – спомнил си е той – Ако влязат в синята стая, могат веднага да тръгнат след мен. Но това ми е забавно безразлично; забавно безразлично е всичко, Всичко.
Няма да се опитваме да обрисуваме по-подробно душевното му състояние. Но не защото ще бъде „нехудожествено“ или пък защото се подразбира от последните страници на дневника, а просто защото не се вмества в човешката, била тя художествена, философска, научна или каквато и да е интерпретация. Изкуството е бедно като всяко човешко произведение. Възможно е, по художествен или по друг начин, подробно да се изобразят само низшите, чисто човешките неща. Но Голямата Тайна – не! Князът се отправи към Демона в състояние, балансиращо между Съня и Задгробността. Сънят е почти „будно“ състояние, а Задгробността е съвсем непонятна. Лудостта на Щерненхох се превърна в Свръхлудост, която е тъждествена с Вечността и Всичко. Земното остана дълбоко под него. За миг той, най-нещастният, смъртният се превърна в бог. И вероятно завинаги…
Той отворил първата вратичка към килията на гладната смърт. Бавно и с усмивка. Усетил лоша миризма. „Дим от пура – рекъл си той. – От нейната пура. Е, какво всъщност още чакам… Всичко е прекрасно. А Тя във вечността със сигурност е моя… Шшт!… Шумолене. Идва оттам… Ами напред тогава!“
Ключът изскърцал зловещо в червената от ръжда врата. И князът видял килията на гладната смърт осветена не от неговия мъждив фенер, а от друг, поставен на пода… А също и от някаква слаба, бяла, тайнствена светлина. Ревът на облаците-лъвове гърмял още по-страшно. Старата кула се тресяла.
Той не видял розовото и зеленото петно. Но на мястото им се мъдрело нещо бяло. Приближил се. Белоснежни дрехи. Лицето било покрито с бяла кърпа, а нея стискали две бели ръце. Всичко това треперело застрашително, потръпвало и се гърчело. А под него имало нещо розово и зелено…
„Легнала е върху сламата! Естествено, защо й трябва да лежи върху камъните! Дошла е тук от мазето. Та нали е жива. Почти съжалявам. Губи се очарованието. Нейсе – глупости! Жива или мъртва, разлика няма! Мъртвото е живо и живото – мъртво. Светът се състои от живи трупове. Дори и тигърът в прелестния си скок е само един галванизиран мъртвец!“
Коленичил до бялата жена.
– Хелга!
Бялото тяло престана да трепери и дълго време не помръднало.
– Хелга, ти ли си, съпруго моя?
Тялото се сгърчило и застенало, но не проронило нито дума.
Той нежно свалил кърпичката от лицето.
– Не, не, за бога! – изревало то с нечовешки глас. – В противен случай сте загубен, а също и аз! Не трябва да Ви виждам!…
Седнал до нея и смирено зачакал.
– Ами ако не е тя? – хрумнала му тази наркотична мисъл. – Ами ако е пратила тук друга жена? Но какво от това. Всички са Тя…
– Дойдох, – най-после зазвучал монотонно гласът – от любопитство. Да се убедя дали днес, именно днес, ще имате достатъчно кураж, за да дойдете тук. Информирана съм за всичко. След четвърт час ще Ви сложат в усмирителна риза. Знам, че не вярвате в съществуването ми.
– Значи ти наистина си жива?
– В това може да се съмнява само Вашата нечиста и безумно изплашена съвест. Разберете: още куражът Ви да ме хвърлите тук мъничко ми хареса и намали отвращението ми към Вас. А днес, като видях, че дойдохте, без да се боите, изпитвам към Вас уважение. А при жената то може да прерасне в любов… Мисля, че сега бих могла да се погаждам с Вас съвсем добре. Княже, всъщност аз дойдох, за да Ви предложа смирено съпружески живот чак до смъртта… Той е мъртъв. Животът ме разочарова. Аз съм преситена и страдам от хипохондрия. Нямам средства, нито опора. Финансовата ми перспектива е от лоша по-лоша. Зайците ми внезапно умряха и разбрах, че ми липсва талант за изкуство; че онези 5000 марки на месец съвсем няма да са ми достатъчни. С радост бих станала отново княгиня пред обществото. Единствената ми цел сега е да бъда гранддама. Ако милостиво ме приемете, ще бъда покорна и образцова във всичко съпруга.
– Ще направя каквото поискаш, Хелга. Но това, което каза, не е хубаво. Всъщност, не. И то е хубаво. Всичко е само красиво и всичко е без значение…
– Днес говорите необичайно мъдро. – чул след малко изпод кърпата. – Вие сте някак различен… Обичам Ви… и бих желала още тук, преди да отидете… временно… в лудницата… да подпечатаме своя втори брак… тук… тук… на това място!
И без да сваля ръце от лицето си, тя го обгърнала с голите си крака и го притеглила към себе си. Той се подчинил, но това не било Либидото, освен ако то не е метафизично и целуващо всичко, дори и Нея…
Само че веднага, след като дланите му докоснали лицето й, тя заревала срашно… И продължавала да реве ужасяващо още и още, заглушавайки гръмотевиците. Сторило му се цяла вечност…
Неочаквано ревът прераснал в кикот и краката на Демона отново обгърнали тялото на все така усмихващия се княз…
– Ела, о, ела, о, ела!
И князът, извисено безразличен, отново паднал върху княгинята…
– Обаче, обаче, обаче! Ще остана вярна на себе си във вечността, въпреки всички преизподни!
Той отново я докоснал. Но не с ръце… Този път Демона останала спокойна, само мъничкият, зловещ кикот преминавал през кърпата й…
Но… след миг…
– Ти… ти… ти… си тук? – извикала тя страшно, без да открива очите си. – Не идвай сега, не идвай сега тук, за бога!
Щерненхох се огледал. И забелязал малко по-нататък една неясна, зеленикава сянка… ; променлива, но едновременно с това чудно спокойна като ясен ден. Това било исполинска фигура на мъж с лице, което разрушавало само с поглед; младо и все пак възвисено, божествено зряло…
– Точно сега ли, казваш? – изпищяла Демона. – Точно сега обаче… е невъзможно…
Князът не чул отговора.
– Казваш, че „невъзможно“ е най-лесното и най-сладкото ли? – извикала тя отново.
Сега вече Щерненхох чул негласно, в душата си, някакви думи.
– Ти самата си невъзможна! А словото е направено от Тялото!
– Скъпи – не мога!
– Ще го направиш! Искаше отведнъж да се освободиш от него! От него! Като замисли най-страшното отмъщение за него, ти всъщност отмъсти най-страшно на себе си!
– Да, исках! Иначе не мога…
– Край, край! Победа! Само трябва да задържиш победата си!
– Не размахвай страшния камшик над мен така ужасяващо! Вече доста го използвах… там… там! Но Твоят… е най-ужасният от всички останали…
– И най-сладкият! Последен напън, хайде, хайде!
– Престани! Аз ще… му… се подчиня… и няма да изчезна!… Не откривай очите ми! По-добре ги извади!
– Половинчато спасение! Покажи очите си! Погледни смело!
– Ако погледна, ще изгубя силата да се подчинявам и страшният ад пред мен в необозримостта…
– Само ако погледнеш, ще намериш сили да се подчиниш.
– Погледът е гибелен. Само полуслепотата е поносима!
– Непоносима е само поносимостта и гибелта на Светлината. Гърми все по-близо, вече Те залива, не я ли виждаш, Жено?
– Не искам да се разтворя, та дори и в Светлината. Искам да си остана аз!
– Единствено Светлината е Аз. Святата Твоя светлина е всичко. Ти си само своята Собствена Слава!
– Страхувам се от своя бял, безформен призрак и ме е гнус от него. Той е едно абсолютно Нищо.
– Кошмарите се боят от деня. Душата, която е по-светла от всичко и по-тъмна от всичко, наподобява Светлината. Ти се влюби в Тъмнината и пи от нея, докато не затъна! Вдигни се във вечната Твоя и Моя родина! Последвай ме, най-сетне!
И князът видял как сянката, която се разгаряла във все по-бял и мощен огън, нараснала, пробила тавана на тъмницата и извисила към облаците, над облаците, към звездите, над звездите Своето свръхвъзвисено, приятно страшно лице… И от безкрайните далнини зазвучали последните догарящи думи на бога:
– Аз, твоят съпруг във Висините и от Вечността, слязох и се превърнах в човек само за да Те освободя от тресавището на Нощта. Не успях там, но успях тук! Аз те пратих в пурпурните преизподни и управлявах всяка Твоя стъпка, а и на този, който чака Твоето Спасение. Чрез него улесних и ускорих победата Ти, с него хвърлих във вира Твоето спасително въже – най-нежното в жестокостта си!… След мен към Безкрайната Светлина, жено Моя!
Гласът светло заглъхнал. За последен път изтрещял божествен гръм. Мълния ударила кулата.
И сякаш от нея черните стени пламнали. Тайнствената, бяла светлина неочаквано се сгъстила и почнала да расте в пламъци, все повече и повече.
Но Демона не откривала лицето си. Тя дръпнала няколко пъти кърпата, но показала само устата си. Треперела така страшно, сякаш някакви невидими, силни ръце я разтърсваха.
– Дори и през затворените клепачи прониква тази ужасна, непоносима и неизбежна Светлина. – застенала тя. – Червената преизподня е зад мен, а бялата – пред мен… Но тя е по-лоша… А Той?… Само фантазията ми… Няма да Се хвърля.
Тогава князът нежно проговорил:
– Ще се откриеш. Ти не Си се притежавала. Не можем да Се притежаваме, докато не получим всичко, докато в Себе си не разтворим всичко в любов. Добротата изглежда страшна за човека, който, подобно на всички хора, е свикнал само на жестокости. Хелго моя, послушай Го! Той е дин от най-висшите богове!
– Ти… си го… чул?
– И го видях.
– Всичко това е само мой фокус-мокус! – зашепнала тя с женско твърдоглавие… – Та нали съм жива, безумецо!
– Жива си, но в дрехите, на които лежиш, няма… слама! Не виждам това, но го знам…
– Значи знаеш всичко?
– Ти дойде тук, за да… ми се подчиниш и чрез това да се спасиш от червения ад. Днес е последният ни Ден. Дойде тук, както се отива на екзекуция. Да ядеш мъртви жаби не е шега работа, а аз бях по-отвратителен и от мъртва жаба! Но когато това, въпреки че бе скрила очите си, не ти се удаде, ти отново се върна към предишната си идея: най-напред да ми се покориш, а после изведнъж да изчезнеш под мен и да ме оставиш в пъкъла. Да ме оставиш, осъзнал се от божествената наслада, да лежа върху… скелет, обвит в страшна кал и червеи… Това трябваше да бъде последният удар на отмъщението ти. Но в този момент се появи Той. Да спаси теб. Не мен. Защото аз вече не се страхувам. Едва сега разпознавам нещото под теб…
И изваждайки изпод розовата материя нещо ужасно, той го целунал.
– Ох! – възкликнала тя и смъкнала кърпата, но очите останали затворени. – Хелмут, в мен вече не тлее и най-малката искрица на отмъстителността. Но това не е достатъчно… трябва да те… обичам… Сега духът ти е красив…, но защо тялото ти е толкова грозно?
– Може би не е, Хелгичке. Грозно е само това, което виждаме през призмата на омразата и отвращението. Само омразата е достойна за омраза и само отвращението е отвратително. Всъщност дори и то не е. Ти, Душо, освободена от оковите на тялото, не си ли го разбрала досега?
– Ох, душата без тяло! Тя е по-сляпа и от подземната къртица!
– Хелго моя Вечна, спяща Богиньо! Стоя на кръстопътя между смъртта и живота. Това, което е зад мен, е смърт. Животът е, което лети към мен. Виждам и двете: Божията милост, Твоята милост, Неговата милост, На Великия Непознат. Ти искаше да ме унищожиш, а от най-жалкия направи божи Избраник… С помощта на страданието и лудостта. Благословена да бъде съдбата ми. Благословени нека бъдат всички удари, които Ти ми нанесе! Благословен да е Съпругът Ти! Благодаря Ви! Не съм Бог и Светлина като Вас, но все пак съм отражение на Божията Светлина, а и на Нейната също. С нечистотата си съм Твой нокът, Възвисена, но и това ми стига. Така се превръщам в Ти, Ти във вечността… И най-смиреното, пребито до смърт куче, е също Бог. Всичко, дори и Ти, сте само отражение на Божията Светлина, а Бог сам се отразява…
– Как само звучи гласът ти! Златно и величествено… Подай ми ръка… Колко е малка и нежна… Какво… какво ме разтърси сластно? Сякаш се докоснах до … Него… – тя се извила чувствено – Боже… това… ти ли си?
И неволно, от копнеж, отворила очи. За последен път загърмяха небесата. Бялата Светлина се увеличи стократно. Пламъчетата във фенерите станали невидими, подобно на запалени клечки в светлината на обедното слънце. И всеки черен камък от старите стени бил фееричен, слънчев диамант.
– Кой е тук?… О! Това не сте Вие… Ала сте, сте. Това Ваше детинско, детско изражение…, но колко необикновено красив сте! Серафим! Бог! Слънчев бог – самото слънце… всичко наоколо свети с Твоята диамантена светлина… О, колко дълго съм била сляпа и не съм виждала Твоето Великолепие! О, колко сляп си бил и Ти, че сам не си го виждал. За да не го съзра и аз… Колко голям и могъщ си. Извисяваш се над звездите като Него… Той и Ти – сте едно! Ти и аз – сме едно! В светлината! Океане на моята безкрайна Бяла светлина, ти си всичко! О, Съвършенство, колко си нежно и сладко! Призрако мой любовен! Първичен Побеждаващ Хаос, който се управлява от Хармонията! Всичко, което не си Ти, е дисонанс и подлост! Но ти си всичко, само трябва да го видиш. Ти си всичко, щом то знае, че е Ти!… Едва сега, когато Те гледам възвисен и смирен, божествен и унизен, разбирам какво е Божията Вездесъщност, какво е Всичко и Единствено… О, колко сладка е гнъста, а слепотата така изгаря! Колко сладострастна е Болката и красива Грозотата; истинска Лъжата и слънчева Нощта!… О, ела Моя Вечна Красота… проникни в мен, озари Пробудената и Спасената…!
Тя рязко дръпнала княза върху себе си. Той усетил болка по лицето, но някак странна, сякаш някой друг, някой под него я бе усетил… Около тях приятно гърмяла Вечната Светлина…
Точно по времето и на мястото, когато и където на изток се скрили вече изгърмелите се западни облаци, грейнало слънце. Слугите от замъка, роднините на Щерненхох и лекарите се промъкнали удивени в кулата и в килията на гладната смърт. В предпазлив ужас те запалили фенерите. Тъй като фенерът на княза бил угаснал, залят от Висшата Светлина… Видели го да лежи върху нещо розово и зелено… Да шава…
Те избягали. Някои припаднали. После се върнали. Отдръпнали княза, който продължавал да шава, без да ги вижда, и да се усмихва.
Един от слугите, за който се се носел слух, че е надарен с вътрешно зрение, твърдял, че когато влязъл в тъмницата, я видял осветена от снежнобяла светлина, каквато на земята не използвали. Тя бързо се изпарявала и след минута угаснала в тъмнината.
Костите на ръцете и краката на едногодишния труп били овързани с въжета. В останките от устата били намерени нечисти парцали, които науката определила като остатъци от чорапи. Същата тази наука констатирала, че в стомаха имало остатъци от неотровена прясна кръв и оповестила, че смъртта е настъпила след около 14 дни вследствие на кръвозагуба. Вързаната била разкъсала раменете си, коленете, изобщо всичко, което е могла да досегне със зъбите си. Иначе е щяла да живее няколко дена повече. Учените твърдели, че тя е постъпила така, за да облекчи жаждата си. Но ние смятаме, че се е самоубила…
Когато паднал върху трупа, княз Щерненхох наранил лицето си в оголената носна кост. Демона била милостива към него и тук!… Два дни по-късно той умрял от отравяне на кръвта. Чак до последния си съзнателен миг на съзнание той бил усмихнат и весел като юноша, на когото момиче току-що е направило любовно признание. Той, лудият, за една минута само бил произнесъл повече прекрасни мисли, отколкото един нормален интелигент за целия си живот. Естествено бълнувал. Например бъркал Съпругата си със слънчевата светлина… Хората, които били до него, не го видели в часа на смъртта му с погледа, с който Тя съзряла истинския образ на просветлената му душа в килията на гладната смърт. Въпреки че не го познавали, те си шепнели боязливо:
– Колко е красив!
Наистина, дори за земния поглед, лицето му се било разхубавило… Носът му невероятно се изтънил и станал фин; трансцеденталните му, усмихнати дебели устни се събрали така, че оформили една почти тънка линия. Челото му като по чудо се уголемило, а затворените му очи говорели много повече отпреди, когато виждали…
В момента, когато затваряли ковчега, лицето му сякаш мистично се озарило от някаква собствена светлина под взора на слънцето. То не се било появило през целия ден и отново се скрило зад облак точно когато паднал и капакът над главата на Смирения Победител.
Всъщност Богинята изпратила последна, слънчева целувка и на съблечената Дреха на Неговата Свята Душа.
1Сбогом! (фр.) – Бел .пр.
2Все едно, не ме интересува. (фр.) – Бел. пр.
3Аскетично религиозно движение, провъзгласяващосамобичуването за проява на покаяние – Бел. пр.
4Дребна ракообразна животинка по влажни места. – Бел. пр.
5 Убог е човешкият ум.(лат.) – Бел. пр.
6Гигантско изкопаемо животно, живяло в Южна Америка – Бел. пр.
7В гръцката митология – митическа дива спътница на Бакхус – Бел. пр.
8Милост към тия, които са се подчинили и покоряване на надменните (Вергилий, Енеида, VI, 853) – Бел. пр.
9Трима образуват състав на съд. (лат.) – Бел. пр.
10Нека призивът ечи (нем.) – Бел. пр.
11Дървена многоетажна кула на колела, предназначена за обсада на крепост. – Бел. пр.
12Мярка за тежина, равна на 100 или (в някои страни) на 50 кг. – Бел. пр.
13Френски физик и зоолог. – Бел. пр.
14Еднаквото с еднакво се лекува (лат.) – Бел. пр.
15В буквален превод означава „кравешки екскременти“. – Бел. пр.
16Също така (лат.) – Бел. пр.
17В буквален превод от латински означава „римски задник“. – Бел. пр.
18В дълбините на душата (лат.) – Бел. пр.
19Същото това. (лат.) – Бел. пр.
20Извинете ме за израза (лат.) – Бел.пр.
21Добре дошъл в Зигескранц (нем.). В буквален превод ‘Зигескранц’ означава ‘венец на победата’.- Бел. пр.
22Немски племенен вожд, разбил римската армия.
23Участници в движението против чужденците в Китай в началото на XX век. – Бел. пр.
24„Дебелата Берта“ – жаргонно название за огромно немско оръдие, използвано през Първата световна война. – Бел. пр.
25Жаргонно название на англичаните. – Бел. пр.
26Фридрих I Барбароса (ок. 1125-90) – германски крал и император на Свещената римска империя. – Бел. пр.
27Казах! (лат.) – Бел. пр.
28Аз вас! (лат.) – Бел. пр.
29Опасните букви „Б“ (нем.) – Бел. пр.
30Област в Средна Германия. (нем.) – Бел. пр.
31За твоя работа се отнася. (лат.) – Бел. пр.
32Династия пруски крале (1701-1918) и германски императори (1871-1918) – Бел. пр.
33Императорът победи! (лат.) – Бел. пр.
34Издателят на мемоарите не умее да римува и затова дава стихотворението в оригинал. – Бел. а.
35
И сега, Хелмутчо мой, остави ни да бъдем наистина радостни и щастливи! В мекото легло ще легнем – ъ – ъ – отново (не, по-добре:) нашите много изтощени крайници. По-добре е, в Г – до Е- -, като задушаване от политиката! Да няма грижи, които потискат Императора! Но стига! Аз трябва скоро да ти донеса хубави удоволствия – ъ – ъ с мили неща. Аз искам именно да ти покажа благосклонно, снимки, – които – на мен – лично, през последните три месеца са направени – – ъ – ъ от снимащи – – плъхове… (Превод от немски: Светла Стоева)
36Пропускаме следващата част от разказа, понеже е пропита с безсмислици. – Б. а.
37Подземните елисейски полета (лат.) – част от подземния свят, където отиват душите на праведните. – Бел. пр.
38Добре. (англ.) – Бел. пр.
39Името в буквален превод означава ‘тъпо куче’.
40Името в буквален превод означава ‘бирена звезда’. – Бел. пр.
41Харесва ми. (лат.) – Бел. пр.
42Светещ, ясен интервал (лат.) – Бел. пр.
43Нищо безнадеждно, отчайващо! (лат.) – Бел. пр.
44Куче краставо! (нем.) – Бел. пр.
45„Стража на Рейн“ (нем.) – Бел. пр.
46В пълен състав (лат.) – Бел. пр.
47Германия, Германия над всичко (нем.) – Бел. пр.
48Тук мастилото се е разляло, сякаш перодръжката е паднала от ръката върху хартията. – Б. а.